– Сър Брайън, какво означава това?
Рицарят отвърна поглед.
– Сър Брайън Фицормонд – повтори Ателстан, – скоро ще се явиш пред Божия съд. В името на рицарската ти клетва те питам какво означава този пергамент?
Зачервените очи на хоспиталиера се открояваха върху изпитото му, бледо лице. Ателстан почувства, че гледа човек, над който Смъртта вече бе простряла меките си черни криле. Наведе се още по-напред, вече виждаше малките червени венички в очите на рицаря и сивата бледина на бузите му. Фицормонд сигурно беше смел човек, но Ателстан усещаше почти физически страха, като остър мирис, лъхащ от него.
– В името на клетвата ти пред Христа – прошепна Ателстан, – кажи ми истината.
Сър Брайън внезапно вдигна лице и прошепна нещо на ухото му. Доминиканецът изненадано се отдръпна, но после кимна.
– Какво каза? – излая Кранстън.
– После, сър Джон – Ателстан се обърна към останалите от групата. – Какво се случи тук снощи? – попита той, за да обърне разговора в друга посока.
Сър Фулк, на чието лице сега беше изписана обичайната му фалшива сърдечност, се приведе напред.
– Племенницата ми – каза той – искаше да ни благодари за добротата, която сме проявили към нея след смъртта на сър Ралф. Седяхме и вечеряхме като приятели. Говорихме за старите времена и за онова, което може да се случи занапред.
– И никой не е излизал?
– Не и преди да прозвучи сигналът.
– Не, сър Фулк – прекъсна го Джефри. – Спомни си, че пи много – той се усмихна неискрено. – Може би твърде много, за да помниш. Свещеникът излезе – Джефри посочи към капелана Уилям Хамънд, който беше кацнал на стол край огъня, подобен на гарван в черното си расо. – Не помниш ли, че излезе, отче?
– Ходих в стаята си – заяви капеланът. – Бяха ми подарили вино – той погледна злобно Джефри, после Колбрук. – Един енориаш ми го даде. Не е от складовете на Тауър, ако това си мислите – той повдигна рамене. – Да, бях пил много, залитах и се забавих. Точно влизах в кулата Бийчъм, когато камбаната заби.
– Какво стана после? – попита Ателстан. Погледна Колбрук и осъзна, че помощникът не им беше казал какво е правил. – Мастър Колбрук, какво стана?
– Камбаната заби. Аз и останалите излязохме от покоите на мистрес Филипа. Гарнизонът беше вдигнат на крак, проверихме всички порти. После се разпръснахме, за да разберем какво се е случило. Фицормонд откри тялото на Моубри, отидохме при него, после дойде мастър Парчмайнър. Огледахме тялото и аз се качих на стената.
– И? – излая Кранстън.
– Не открих нищо. Бяхме по-обезпокоени от това, че някой е бил камбаната.
– Но не открихте следи от този, който го е направил? – попита Ателстан.
– Не, вече ви казах.
Ателстан се огледа отчаяно. Как, чудеше се той, може да звъни камбана, без някой да дърпа въжето! Или без да остави следа близо до нея? Какво беше станало? И как звънарят е минал незабелязано през Тауър, за да подготви падането на Моубри? Свещеникът въздъхна дълбоко.
– Къде е сега тялото на Моубри?
– Вече е положено в ковчега – отвърна Филипа. – Пред олтарната преграда в параклиса "Сейнт Питър Ад Винкула".
– И аз ще се присъединя към него там – прошепна Фицормонд. После вдигна поглед и леко се усмихна. – Да, вече съм белязан от смъртта.
Думите му увиснаха във въздуха като стрела, преди да се наклони и да започне да се снижава смъртоносно.
Ателстан се обърна, когато силното хъркане на Кранстън наруши тишината. Чу как Джефри се изкиска, дори пребледнялата Филипа се усмихна, капеланът се усмихна кисело, а Фулк изпръхтя от смях.
– Сър Джон има много проблеми, които го изтощават – заяви Ателстан. – Мистрес Филипа, може ли да ви погостуваме за малко? – Той погледна Колбрук. – Мастър помощник-комендант, трябва да разговарям със сър Брайън. Има ли друга стая тук?
Филипа посочи към вратата на далечната стена.
– Още една малка в края на коридора – тя леко се изчерви.
– След нужника. Вътре е топло. Сутринта поръчах да сложат мангал.
Ателстан се поклони, усмихна се леко на останалите, хвърли отчаян поглед към хъркащия Кранстън и поведе сър Брайън по коридора. Отляво беше нужникът, прикрит със завеса, която висеше от метален прът. Ателстан дръпна завесата и сбърчи нос при миризмата. Нужникът беше примитивен – малка ниша в стената със седалка под малко овално прозорче, което гледаше към вътрешния двор.
– Изтича в рова – промърмори сър Брайън.
Ателстан кимна, пусна завесата и продължи. Стаята в края на коридора миришеше по-хубаво и беше чиста. Стените бяха белосани, прозорците – със затворени капаци. Ателстан седна на един стол и посочи пейката до стената.