– Седни, сър Брайън. Кажи ми сега, какво искаш?
Внезапно рицарят коленичи в краката на доминиканеца и се прекръсти. Ателстан се огледа отчаяно. Подозираше какво следва.
– Прости ми, отче – прошепна Фицормонд, – защото съгреших. Това е моята изповед.
Ателстан се дръпна назад и краката на стола издраскаха каменния под.
– Не мога – прошепна той. – Сър Брайън, ти ме изигра! Каквото и да ми кажеш сега, то ще бъде запечатано с тайната на изповедта.
– Знам! – изсъска Фицормонд. – Но душата ми е затънала в черен грях.
Ателстан поклати глава и понечи да стане.
– Не мога – повтори доминиканецът. – Каквото и да ми кажеш, ще мога да го разкрия само по заповед на Светия отец, папата, в Авиньон. Сър Брайън, не си честен. Защо ме изигра така?
Фицормонд вдигна поглед, очите му блестяха.
– Това не е измама – каза той. – Отче, искам да се изповядам. Трябва да ме изповядаш. Аз съм грешник in periculo mortis14!
Ателстан въздъхна. Сър Брайън беше прав. Канонът беше много строг по този въпрос: свещеникът беше длъжен да чуе изповедта на всеки, който смята, че го застрашава смърт. Да откаже би било ужасен грях.
– Съгласен съм – прошепна свещеникът.
Сър Брайън отново се прекръсти.
– Прости ми, отче, защото съгреших. Минаха много години от последната ми изповед и се изповядвам пред лицето на Бога с надеждата да ме дари с божествената Си милост, когато ме застигне предстоящата смърт.
Ателстан затвори очи и се облегна назад. Изслуша литанията от грехове: нечисти мисли и действия, желания на плътта, алчност, избухлив нрав, мръсен език, както и дребните свади, които се случват във всяка общност. Сър Брайън призна за борбата си с греха, желанието си да върши добро и непрестанните си провали да се придържа към него. Ателстан, който беше опитен изповедник, разбра, че сър Брайън е добър, но много объркан човек. Накрая хоспиталиерът свърши и се отпусна на пети, но главата му все още беше наведена.
– Аз съм грешник, отче – прошепна той.
– Бог знае – отвърна Ателстан, – че всички сме грешници, сър Брайън. Има такива, които знаят, че са грешници, изповядват се и се опитват да вървят към доброто. Ти си един от тях. Има други, като фарисеите, които не могат да бъдат опростени, защото смятат, че никога не грешат – Ателстан се наведе към него. – Опрощение ли искаш? – Свещеникът вдигна ръка. – Absolve te! – каза той напевно. – Опрощавам те.
– Спри! – Сър Брайън вдигна глава и Ателстан видя сълзите по бледите му, хлътнали бузи.
– Сър Брайън, още ли има? – попита той меко.
– Разбира се, че има! – изсъска Фицормонд. – Аз съм убиец, отче. Убиец. Отнех живота на приятеля си. Не! Не сега! – Той поклати глава и каза сякаш на себе си: – Бях съучастник в убийство. И се извърнах на другата страна.
Ателстан се напрегна, опитвайки се да скрие тръпката на възбуда – любопитството, породено у свещеник, който при изповед имаше неповторимата възможност да вижда как една душа разкрива най-тайните си кътчета.
– Чие убийство? – тихо попита той.
Рицарят поклати глава, хлипайки като дете.
– Сър Брайън! – Ателстан леко го потупа по рамото. – Седни, човече. Хайде, седни.
Рицарят се свлече на пейката. Доминиканецът се огледа и видя кана за вино и бокали върху сандъка. Стана, напълни един и го пъхна в ръката на Фицормонд.
– В църковния закон не пише – усмихна се Ателстан, – че човек не може да пийне по време на изповед. – Той изтри потните си ръце в расото. – Или, както казва свети Павел, "употребявай и малко вино, поради стомаха си"15.
Сър Брайън отпи от бокала и се усмихна.
– Да, отче – отвърна той. – И както са казали римляните "In vino veritas". Истината е във виното.
Ателстан кимна, приближи стола си и седна.
– Кажи ми със свои думи, сър Брайън, истината за това убийство.
– Преди много години – започна Фицормонд – бях буен младеж, рицар, мечтаех да стана кръстоносец. Приятелите ми споделяха моите склонности. Всички служехме в Лондон или там наблизо: Ралф Уитън, Джерард Моубри, Адам Хорн и...
– Гласът му пресекна.
– И кой?
– Водачът ни, Бартоломю Бъргиш от Удфорд в Есекс – Фицормонд си пое дълбоко дъх. – Войната във Франция беше приключила. Дю Геклен16 реорганизираше френската армия, старият ни крал отпадаше и във Франция нямаше нужда от английски мечове, затова отплавахме за Светите земи. Предложихме мечовете си в услуга на краля на Кипър. Прекарахме там две години, газехме в кръв. Накрая кралят се отказа от услугите ни, а ние нямахме нищо освен дрехите, конете, броните и раните си от битките. Станахме наемници в армията на халифа на Египет.
16