– Всички ли? – попита Ателстан.
– Да, да. Все още бяхме като братя. Като Давид и Ионатан17. – Фицормонд се усмихна. – Не се бояхме от нищо. Бяхме заедно и споделяхме всичко. В Александрия имаше бунт. Водачът ни Бартоломю беше нает от халифа да помогне на сатрапите му да го потушат – Фицормонд млъкна и отпи от чашата. Беше истинска кървава баня, но накрая пробихме отбраната и Бартоломю ни поведе напред – очите на хоспиталиера срещнаха погледа на Ателстан. – Сечахме жива плът, за да вървим напред. Калдъръмът не се виждаше от кръвта, която се лееше като вода. Армията на халифа ни последва и тогава започна клането. Мъже, жени, деца падаха под мечовете – Фицормонд спря и избърса уста с опакото на дланта си. – И това признавам, отче, макар че ние не участвахме. Бартоломю ни отведе надалеч. Намерихме къща на търговец, пълна с богатства – Фицормонд облиза устни и плътно затвори очи, опитвайки се да си припомни събитията в обления от слънце град преди толкова много години. – Законите на халифа бяха строги – продължи той. – Като наемници нямахме право да плячкосваме, така че по-голяма част от съкровището не ни беше от полза, но Бартоломю намери тежък колан, пълен със злато – рицарят млъкна и посочи шнура около кръста на Ателстан. – Представи си го десет пъти по-дебел, братко. Две тежки парчета кожа, зашити заедно и натъпкани с пари. Всички монети бяха от чисто злато. Цяло състояние.
Фицормонд млъкна отново. Беше се върнал назад във времето, стоеше, уморен и окървавен, зяпнал с отворена уста колана, който Бартоломю беше намерил скрит под плочите на пода.
– Какво стана после? – попита Ателстан.
Фицормонд се усмихна.
– Бартоломю постъпи смело. Каза, че ще изчака да види дали халифът ще ни награди, задето сме пробили отбраната. Но той не го направи, затова водачът ни задържа парите.
– И защо това да е било смело?
– Ако го бяха хванали, щяха да го разсекат от врата до слабините, да изтръгнат гениталиите му и да му ги пъхнат в устата, а отрязаната му глава щеше да бъде набита на кол над градските порти. Бартоломю се съгласи да скрие колана, при положение, че вземе половината от съкровището, а ние си поделим остатъка. Съгласихме се, през нощта избягахме от армията на халифа и по море стигнахме до Кипър.
– Това ли е връзката с кораба? – прекъсна го Ателстан.
– О, не. Пристигнахме спокойно в Кипър, но халифът прати убийци след нас. Хашишини, последователи на Стареца от планината, обучени убийци, които дойдоха през нощта. Бяха толкова самоуверени, че ни изпратиха предупреждение.
– Сусамена бисквита? – попита Ателстан.
– Да, но Бартоломю ги чакаше. Една нощ се промъкнаха в къщата ни, но той ни беше казал да спим на покрива, а през една пролука наблюдаваше спалнята. Знаеш ли – гласът на Фицормонд звучеше като насън, – че Бартоломю не трепна? Затвори тримата в стаята и ги уби – гласът на сър Брайън пресекна. – Той беше най-добрият – Бартоломю. Почтен и честен. Не съм срещал по-опасен воин, а ние го убихме!
Ателстан стана, взе каната с вино и отново напълни бокала му.
– Продължавай, сър Брайън.
– Бартоломю искаше да си отиде у дома, в имението си в Удфорд. Жена му беше болна, той се боеше и за живота на малкия си син. Същевременно имаше проблеми със сър Ралф Уитън – Фицормонд се вгледа в бокала си. – Ралф беше червеят в ябълката. Мисля, че тайно завиждаше на Бартоломю. Започна да спори за начина, по който трябваше да се подели съкровището, но Бартоломю не прие сериозно думите му. Той каза, че уговорката си е уговорка; той беше намерил съкровището, беше рискувал да понесе гнева на халифа и беше убил тримата убийци, изпратени по петите ни. Но каза, че вярва на кръвните си братя и ни остави съкровището, когато взе кораб от Кипър. – Фицормонд погледна Ателстан и доминиканецът започна да подозира каква е причината за рисунката върху пергамента.
– Какво стана с кораба, сър Брайън?
Рицарят изпразни бокала на една глътка.
– Няколко дни по-късно научихме, че Уитън е пратил тайно съобщение на халифа – той вдигна рамене. – Останалото е ясно. Корабът, с който пътуваше Бартоломю, беше нападнат и потопен.
Ателстан се обърна, когато вратата се отвори с трясък. Появи се Кранстън с разкривено лице и мътни очи.
– Какво става тук, по дяволите? – избоботи той. – Къде... – Той изрече сквернословие и погледна ядно рицаря. – Все още ли искаш да ме предизвикаш на дуел, сър Брайън?
Ателстан стана, хвана Кранстън за ръката, изведе го от стаята и затвори вратата.
17