– Сър Джон – дрезгаво каза той. – Изповядвам този човек.
Кранстън се опита да го изблъска встрани.
– Разкарай се! – изрева той. – Пет пари не давам!
– Сър Джон, това няма нищо общо с теб.
Ателстан блъсна коронера с цялата си тежест и той залитна назад по коридора. Когато си възвърна равновесието, сър Джон извади дългата си, зловеща на вид кама от канията и бавно отстъпи, приковал кръвясалите си очи в доминиканеца. Ателстан се облегна на вратата.
– Какво ще направиш, Джон? – тихо попита той. – Нима ти, кралският коронер, ще убиеш свещеник, колега и приятел?
Сър Джон спря и се облегна на стената, загледан в дебелите греди на тавана, положени върху каменни подпори.
– Да ми прости Бог, Ателстан – прошепна той. – Предай извиненията ми на сър Брайън. Ще ви изчакам долу.
Свещеникът отново влезе в стаята. Фицормонд държеше главата си с ръце. Ателстан го докосна леко по рамото.
– Забрави за Кранстън – той се усмихна. – Лае повече, отколкото хапе. Сър Брайън, искаше да чуя изповедта ти. Бъргиш е бил убит. Вината сигурно е била само на сър Ралф?
Фицормонд поклати глава и вдигна поглед.
– Не бъди снизходителен, отче. Ралф ни каза какво е направил. Можехме да го спрем. Можехме да предадем сър Ралф на правосъдието. Можехме да търсим по моретата, за да разберем дали Бартоломю не е оцелял.
– Възможно ли беше?
– Може би. Понякога маврите продават пленници на пазарите за роби. Но ние не го потърсихме там. Можехме да намерим вдовицата на Бартоломю и малкия му син, но и това не направихме – Фицормонд удари с юмрук дланта си. – Трябваше да екзекутираме сър Ралф. Вместо това станахме негови съучастници и си поделихме спечеленото по позорен начин богатство.
– Какво стана с вдовицата на Бартоломю?
– Не знам. Пътищата ни се разделиха. Накрая с Моубри се почувствахме толкова виновни, че станахме хоспиталиери и дарихме на ордена богатството, което ни беше останало. Хорн се върна в града и стана влиятелен човек. Уитън започна служба при Джон Гонт– Фицормонд остави бокала на земята пред себе си. – Знаеш ли, отче, едва когато Уитън умря, осъзнах как ни е държал в зловещия си плен – Фицормонд замълча. – Видя ли голямата мечка в двора на Тауър?
– Да.
– Всеки следобед, когато съм тук – продължи Фицормонд, – отивам да я гледам. Мечката е убиец, но нещо у нея ме привлича. Уитън беше такъв. Сър Ралф превърна вината си във връзка между всички нас. С годините се успокоихме, че престъплението ни е било забравено и започнахме да се срещаме всяка година, за да празнуваме Коледа. Никога не споменавахме Бартоломю.
Ателстан кимна.
– Това е най-ужасното на греха, сър Брайън. Оставяме го да стане част от нас, като загниващ зъб, който търпим и забравяме.
Фицормонд потърка лицето си.
– Но какво стана преди три години? – попита Ателстан.
– Не знам. Дойдохме в Тауър като гости на Ралф за Коледа, вечеряхме, както обикновено в "Златната митра" в Пети Уелс, но когато се срещнахме със сър Ралф този път, той изглеждаше така, сякаш бе видял призрак. Всъщност той ни каза точно това и нищо повече.
Ателстан хвана китката на рицаря и го принуди да вдигне поглед.
– Изповяда ли всичко, сър Брайън?
– Всичко, което знам.
– А парчето пергамент?
– Напомняне за кораба, на който плаваше Бартоломю.
– А четирите кръста?
– Символизират четиримата приятели на Бартоломю.
– А сусамената бисквита?
Фицормонд въздъхна и изду бузи.
– Напомняне как Бартоломю ни спаси от убийците и предупреждение за смъртта ни.
– Знаеш ли кой уби сър Ралф и сър Джерард?
– Кълна се в Бога, не!
– Може ли Бартоломю да е оцелял?
– Възможно е.
Ателстан се вгледа във варосаните стени.
– Ами синът му? Сега трябва да е млад мъж.
Фицормонд вдигна рамене.
– Мислих за това и разпитах тук-там. Младият Бъргиш е бил убит във Франция. А сега, отче, как да изкупя греха си?
– Изкуплението е във вината, която носиш. Трябва да се молиш за душата на Бъргиш и за душите на сър Джерард и сър Ралф. И още нещо!
– Да, отче?
– Слез долу и повтори изповедта си пред сър Джон.
– Ще ме арестува за убийство.
Ателстан се усмихна.
– Сър Джон е стар войник и когато е трезвен, обича да изучава човешкото сърце. Той има повече състрадание в малкия си пръст, отколкото много свещеници в цялото си тяло. Ще те изслуша и вероятно ще изреве за чаша херес.
Осма глава
Фицормонд си тръгна и тихо затвори вратата след себе си. Ателстан отиде до прозореца и се загледа разсеяно в голямата сигнална камбана, която висеше неподвижно на заледеното въже над покрития със сняг вътрешен двор. Под светлината на слънцето, което вече клонеше към залез, тя блестеше като къс сребро. Ателстан се обърна и видя Фицормонд да говори тихо с Кранстън. Коронерът кимаше и слушаше внимателно изповедта на хоспиталиера.