Ателстан се върна в покоите на Филипа, но стаята беше пуста. Постоя малко, размишлявайки над разказа на Фицормонд – първо, убийствата на сър Ралф и Моубри са били свързани с ужасното предателство в Кипър преди толкова години. Второ, и тук Ателстан потръпна, щеше да има още убийства. Той събра писмените си принадлежности, докато мислеше над другите възможности. Първо, Бъргиш може би беше оцелял и се беше върнал, за да си отмъсти. Второ, някой друг, може би синът му, беше пристигнал тук, за да накара убийците на баща си да платят за смъртта му. Но ако беше някой от тях, как се беше промъкнал в Тауър, как беше ударил сигналната камбана и предизвикал падането на Моубри? Ателстан въздъхна. Убийството на сър Ралф беше просто в сравнение с трудностите около това на хоспиталиера.
Свещеникът потърка брадичката си с длан и си спомни, че беше обещал на Бенедикта да се срещнат в затвора "Флийт", където дърводелецът Саймън щеше да прекара последната си вечер на земята. Мисълта за Бенедикта го накара да се усмихне. Отношенията им бяха станали по-спокойни, по-нежни. После си спомни доктор Винсентий и се помоли лекарят да не я плени с неуловимия си чар. Усмивката му се разшири. Като си помисли само човек, той, доминикански свещеник, обрекъл се на безбрачие, ревнуваше една жена, с която би могъл да бъде само приятел.
Той се отърси от унеса си и огледа стаята. Убийствата... Какви други възможности имаше? Беше ли някой от някогашните приятели? Не Фицормонд, но може би търговецът Хорн? Или Колбрук беше разкрил тъмното минало на сър Ралф и осигуряваше осъществяването на собствените си амбиции под прикритието на отмъщение за предишни престъпления? Ателстан се уви с наметалото, взе писмените си принадлежности и огледа красиво избродирания гоблен, с който бе покрита облегалката на един стол. Разбира се, би било ужасно да си представи, че мистрес Филипа има хладнокръвието и присъствието на духа да бъде убийца, а Парчмайнър може да ѝ бъде съучастник. Капеланът Хамънд също имаше причина да е озлобен, а сър Фулк щеше да спечели много.
Ателстан чу Кранстън да вика името му, затова излезе от стаята и слезе долу, където коронерът стоеше и риташе разсеяно снега.
– По-добре ли си, сър Джон?
Кранстън изсумтя.
– Каза ли ти Фицормонд всичко?
Коронерът вдигна поглед.
– Да, Ателстан. И ти ли мислиш това, което мисля аз?
Ателстан кимна.
– Греховете – прошепна – винаги ни настигат. Древните гърци ги наричат Фурии. Ние, християните – гняв Божи.
Кранстън се канеше да отговори, когато Колбрук пресече двора. Помощникът беше пребледнял и напрегнат.
– Милорд коронер! – извика той. – Свърши ли тук?
– С други думи – почти прошепна Кранстън на Ателстан, – човекът ни пита кога ще се разкараме от тук.
– Скоро ще си тръгнем, мастър помощник, но може ли първо да те помоля за една услуга?
Колбрук скри неудоволствието си зад фалшива усмивка.
– Разбира се, братко.
– Тук имате вестоносци. Ще пратиш ли един при вдовицата Бенедикта в "Сейнт Ерконуолд" в Съдърк? Помоли я да се срещне е мен и сър Джон в кръчмата "Трите жерава" на Чийпсайд. И, мастър помощник?
– Да?
– Трупът на сър Ралф – беше ли изстинал?
– Аз съм войник, братко, не лекар. Но мисля, че беше така. Защо питаш?
– Просто така – промърмори Ателстан. – Благодаря ти.
Колбрук кимна и отмина. Кранстън лениво се протегна.
– Хубава каша, братко.
– Тихо, сър Джон, не тук. Мисля, че тези стени имат уши, а нашият мил приятел Ред Хенд има нужда от публика.
Кранстън се обърна и тихо изруга, когато лудият заподскача през снега, за да ги поздрави, джавкайки като дружелюбно куче.
– Много кръв! Много кръв! – изкрещя той. – Много смърт, мрачни тайни! Три тъмници, но само две врати. Тъмни коридори. Ред Хенд вижда всички! Ред Хенд знае какво поскърцва в сенките! – лудият затанцува в снега пред тях.
– Нагоре-надолу! Нагоре-надолу, тялото пада! Какво мислите? Какво мислите?
– Махни се, Ред Хенд! – промърмори Кранстън, хвана под ръка Ателстан и го поведе покрай голямата сграда до моравата към портата под кулата Уейкфийлд. Внезапно Ателстан си спомни мечката, обърна се и отиде до мястото, където беше оковано животното, в ъгъла между стената и кулата с камбаната. Свещеникът беше очарован. Гледаше я и скри усмивката си, надявайки се, че сър Джон няма да я забележи, защото между рошавия звяр и едрия коронер имаше голяма прилика.