– И е такава красавица – промърмори. – Съжалявам, съжалявам.
Прошепна извинението за собствено успокоение и каза молитвите, които всеки свещеник трябва да произнесе, докато се облича за литургия.
Ателстан си бе наложил строга дисциплина. Знаеше, че тъмните сенки в душата му заплашваха да се надигнат и да нарушат утрешния му ритуал. Не биваше да мисли за тях. Прозорчето в ризницата издрънча, когато капакът отвън се тръшна. Ателстан се стресна. Навън, над гробището, където спяха вечния си сън прародителите на добрите му енориаши, очаквайки Второто пришествие на Христа, цареше непрогледна нощ. Но Ателстан знаеше, че там броди и нещо друго. Нещо зло, което по най-ужасен и богохулен начин измъкваше трупове от земята.
Свещеникът се отърси от зловещия си унес. Извади от ковчежето потир и поднос. Сложи нафората и наля виното. После се загледа с подозрение в съдържанието на делвата.
– Изглежда нашият клисар, боклукчията Уоткин, опитва виното! – Напълни купата с вода за онази част от литургията, при която свещеникът символично се пречиства от греховете – и се загледа в тънките парченца лед в нея.
– Какви грехове? – прошепна той.
Във въображението му изникна бялото като алабастър лице на Бенедикта, полускрито от синьочерната ѝ коса. Усети, че Бонавентура се търка в крака му.
– Няма грях – прошепна той на котарака. – Не е грях, тя ми е приятелка, а аз съм самотен – пое си дълбоко дъх. – Ти си глупак, Ателстан – смъмри се сам. – Свещеник си, какво очакваш?
И продължи да размишлява в този дух, докато се обличаше. Беше се изповядал пред отеца игумен, но защо се чувстваше самотен? Въпреки мърморенето си Ателстан искаше да бъде обичан от енориашите си и хората, на които служеше. Но мисълта за другата му служба, на писар при коронера сър Джон Кранстън, го потискаше. А защо? Свещеникът разсеяно вдигна Бонавентура и започна да го гали. Можеше да понесе насилствената смърт, кръвта и раните. Но друго го смразяваше – планираните убийства, хладнокръвно замислени от души, затънали в мрака на смъртния грях. Ателстан предусещаше, че скоро ще се сблъска с нова подобна мистерия. Шестото чувство го предупреждаваше, че злото, бродещо в пустото гробище, чака да се изправи срещу него. Той се отърси от мислите и целуна Бонавентура по главата.
– Трябва да отслужа литургията.
Ателстан се върна в църквата, погледна нагоре и видя първата светлина на зората през прозореца. Потръпна. Въпреки мангалите вътре беше убийствено студено. Отиде до олтара и се загледа в дарохранителницата със светото причастие – Тялото Христово във формата на хляб, която се полюшваше под златния балдахин, а на олтара отдолу гореше една-единствена свещ – знак за Божието присъствие. Зад него се отвори врата и звънарят Мъгуорт влезе с патешка походка, скрил плешивата си глава и потръпващите червени бузи под вълнените си дрипи.
– Добро утро, отче! – извика той така, че сигурно се чу нашир и надлъж в енорията.
Свещеникът затвори очи и се помоли за търпение, докато Мъгуорт започна да бие камбаната – по-скоро като за тревога, отколкото за литургия. Най-накрая камбанният звън спря. Бенедикта, загърната в кафява наметка, се промъкна в църквата. Усмихна се стеснително на отеца, който търпеливо чакаше в подножието на стъпалата. Последва я проститутката Сесили. Ателстан разбра, че е тя по облака евтин парфюм, който винаги я предшестваше. Той затвори очи и се помоли единствената работа на Сесили сега да е като шивачка при Бенедикта и чистачка в църквата. Спомни си местната шега, че Сесили е лягала по-често в гробището, отколкото полагат ковчези в него. Пернел, възрастната фламандка, беше следващата. Косата ѝ беше боядисана в червено, лицето ѝ беше белосано – жена с неясно минало и още по-неясен морал. Ателстан безмълвно си обеща да я наблюдава. Беше чул, че Пернел не поглъща нафората, а я носи у дома и я слага в кошера, за да са здрави пчелите ѝ. Ако я хванеше да го прави, нямаше да ѝ дава причастие, нито да приеме глупавия ѝ отговор, че медените пити от кошерите ѝ винаги имали форма на църква. Най-накрая пристигна Уоткин – боклукчия, клисар и пазач на "Сейнт Ерконуолд", както и глава на енорийския съвет. Непрестанно нарастващата му челяд затропа по пътеката с дървените си обувки. Едно от децата, Крим, което бе измило поне ръцете си, застана до Ателстан, за да му помага. Свещеникът се почувства малко нелепо между Крим с мръсното лице и Бонавентура. Палачът Мениър влезе последен и тръшна вратата зад себе си.