– Мирише на мърша – изпъшка Кранстън.
Мечката се обърна и Ателстан видя яростта в малките ѝ, червени очи. Огромният звяр се изправи на крака и опъна веригата около врата си.
– Не знам кой е по-луд – промърмори Кранстън, – мечката или Ред Хенд!
Животното сякаш разбра думите му, защото се хвърли към него със сподавен рев. Горната му бърна се набръчка и разкри зъби, остри като ножове.
– Мисля, че си прав, сър Джон – отбеляза Ателстан.
– Може би трябва да си вървим.
Доминиканецът гледаше с тревога как веригата около врата на мечката скърца и тресе скобата, закована на стената. Те завиха наляво, за да вземат конете си от конюшнята.
– Може да ги оставим тук – забеляза Ателстан – и да вземем лодка по реката.
– Пази Боже, братко – отсече Кранстън. – да не си полудял? Проклетият лед още се движи, а и не бих минал под Лондонския мост дори при хубаво време!
Излязоха от Тауър и поеха по Ийстчийп, завиха по Грейсчърч, покрай Корнмаркет, където се намираше църквата "Сейнт Питър ъпон Корнхил" и тръгнаха по Чийпсайд. Шумът на голямата улица беше оглушителен: търговци, продавачи и чираци прегракваха от крещене, докато се опитваха да наваксат липсата на продажби по време на виелицата. Пристави и чиновници бяха също заети: водеха двама пияници с бурета на главите през пазара, следвани от поток мръсни, парцаливи хлапета, които замеряха нещастниците с лед и снежни топки. Един просяк беше умрял на ъгъла на Треднийдъл Стрийт. Вече вдървеният труп беше посинял от студ. Момченце, въоръжено с пръчка, се опитваше да прогони две гладни на вид кучета, които душеха подозрително окървавените крака на просяка. Кранстън му хвърли пени, стъпи върху обърнато буре и се провикна, обявявайки, че е градският коронер, а после попита никой ли няма да помогне на горкото момче да премести трупа.
– Не ме е грижа, дори да си самият кмет! – извика в отговор един от търговците. – Махай се оттук и ни остави на мира!
Ателстан придърпа качулката си и спусна ръкави. Знаеше какво ще последва. Верен на природата си, Кранстън скочи от бурето и стисна нещастния търговец за гърлото.
– Арестувам те, сър! – изрева той. – За измяна! Това е престъпление. Аз съм кралският коронер. Щом се подиграваш с мен, се подиграваш с Короната.
Лицето на мъжа пребледня, очите му изскочиха.
– А сега, сър – продължи Кранстън тихо, когато другите търговци отстъпиха назад, – мога да накарам пристава да те заведе в съда или предпочиташ глоба?
– Глоба! Глоба! – прошепна мъжът, чието лице беше придобило морав цвят.
Сър Джон го стисна по-здраво.
– Два шилинга – обяви той и така здраво разтърси мъжа, че Ателстан се уплаши и пристъпи напред, но коронерът му направи знак да се отдалечи. – Два шилинга веднага! – повтори Кранстън.
Мъжът бръкна в кесията си и със замах сложи монетите в ръката на коронера. Сър Джон го пусна и той се свлече на четири крака, като кашляше и се давеше.
– Беше ли нужно това, сър Джон? – попита Ателстан.
– Да, братко, беше! – отсече Кранстън. – Този град се управлява със страх. Ако оставя някакъв търговец да ми се подиграва, след седмица всеки негодник в Лондон ще го последва.
Кранстън се намръщи, когато двама пристави, привлечени от суматохата, се доближиха. Самодоволните им изражения се стопиха, когато разпознаха сър Джон.
– Милорд коронер – тихо каза единият, – какво желаеш?
Кранстън посочи трупа на просяка.
– Накарайте да го махнат! – изръмжа той. – Знаете си работата. Бог знае откога лежи там горкият нещастник. Размърдайте се, преди да съм ви сритал задниците!
Приставите отстъпиха, като се кланяха така, сякаш коронерът беше самият регент. Кранстън се обърна и щракна с пръсти към хлапето. Момчето, чиито ръце и крака бяха тънки като клечки, а черните му, кръгли очи изпъкваха върху продълговатото бяло лице, се приближи, лапнало палеца си.
– Вземи, момче! – Кранстън сложи двата шилинга в мършавата му ръка. – А сега иди в Грейфрайърс. Знаеш ли къде е? Между Нюгейт и Сейнт Мартинс Лейн. Доведи тук брат Амброуз. Кажи, че сър Джон те праща.
Стиснало здраво парите в юмрук, момчето го погледна, плю между ботушите на Кранстън и избяга.
Коронерът го наблюдаваше.
– Проповедникът е прав – промърмори той. – Много скоро този град ще пламне от бунтове, ако богатите не вдигнат тлъстите си задници и не започнат да помагат! – той се обърна, лицето му беше мрачно и сериозно. – Повярвай ми, братко, Божият ангел стои на прага и държи млатилото на Божието възмездие. Когато този ден дойде – хрипливо каза Кранстън, – ще има повече убийства, отколкото са хората на този пазар.