Лицето на коронера помръкваше с всяка дума на Ателстан.
– И списъкът със заподозрени – продължи безмилостно доминиканецът – не намалява. Може да сме се запознали с убиеца, но може и да е някой от Тауър или града, за когото не знаем нищо.
– Не знам цялата история – намеси се Бенедикта, – но в Съдърк се радват на смъртта на сър Ралф – тя понижи глас. – Копачът на канавки Пайк казва, че е работа на Голямата общност. Незнайните селски водачи искали да отслабят града, преди да организират големия бунт.
– Глупости! – каза завалено Кранстън, който пиеше третата си чаша херес. – При цялото ми уважение, мистрес Бенедикта, копачът Пайк трябва да си държи устата затворена и да си пази врата! Сър Ралф не е убит от селянин.
Ателстан отпи от виното и се намръщи, защото беше кисело.
– Още не познаваме търговеца Адам Хорн, милорд коронер. Бенедикта, преди да отидем да видим Саймън в затвора "Флийт", трябва да проучим нещо. Ще ни придружиш ли?
Вдовицата се съгласи, затова станаха и тръгнаха. Кранстън засипа с обиди злочестия кръчмар. Навън се смрачаваше, само червен отблясък показваше къде е залязло слънцето. Кранстън вървеше внимателно по заледения калдъръм и гледаше небето.
– Защо е винаги червено вечер?
– Някои казват – отвърна Ателстан, – че било, защото слънцето се плъзгало към ада, но аз мисля, че това са бабини деветини. Хайде, сър Джон.
Ателстан заобиколи коронера, тактично го хвана под ръка и с Бенедикта от другата страна пресече опустялата вече Чийпсайд. Сергиите бяха прибрани, последните обковани с желязо каруци поемаха по Нюгейт или на изток към Олдгейт. Уморени чираци и търговци заключваха капаците и вадеха фенери. Камбаната на "Сейнт Мери льо Боу" отброи вечерния час – знак, че всяка търговия трябва да спре, четири хлапета довлякоха огромен бъдник до вратата на една от големите къщи на търговци. Кранстън спря да поиска напътствия от един от пазачите на пазара, който седеше в малката си стаичка на ъгъла на Ууд Стрийт. Той посочи на коронера Мърсъри и Лорънс Стрийт.
– Там ще намерите къщата на Хорн – каза той. – Хубава е, с голяма врата от черно дърво и герб над нея.
Те се обърнаха и тръгнаха по средата на Чийпсайд, защото топящият се сняг започна да пада от наклонените покриви, покрити с плочи. Къщата на Хорн изглеждаше пуста, над вратата нямаше фенер, само поувехнал коледен венец. Кранстън отстъпи назад и погледна прозорците със стъкла в оловни рамки.
– Не се вижда светлина от свещи – промърмори той.
Ателстан придърпа Бенедикта по-близо до стената на къщата, за да я предпази от снега, който падаше от малкия свод над входната врата. Вдигна голямото месингово чукче във форма на драконова глава и удари силно. Отговор не последва, затова повтори. Чуха ситни стъпки и едно момиче с бледо лице отвори вратата.
– Тук ли е съветникът Хорн? – попита завалено Кранстън.
Момичето поклати безмълвно глава.
– Кой е? – попита глас от тъмнината зад нея.
– Лейди Хорн? – попита Кранстън. – Аз съм сър Джон Кранстън, коронер. Вие ли пратихте съобщение днес на шерифите в кметството?
Жената излезе от тъмнината, изпитото ѝ лице изглеждаше още по-бледо на светлината на свещта, която носеше. Бузите ѝ бяха мокри от сълзи, очите – обградени е тъмни сенки и тъжни, а посивялата ѝ коса висеше на несресани кичури под белия воал.
– Сър Джон – тя се усмихна насила. – Най-добре влезте. Момиче, запали факлите в дневната! Донеси свещи!
Лейди Хорн ги поведе по сводест каменен коридор към уютната, но студена дневна. Слаб огън трепкаше в огнището. Тя ги покани да седнат, докато зад тях момичето палеше свещи. Ателстан се огледа. Стаята беше богато обзаведена със светли гоблени по стените и скъпи, бродирани ленени покривки по масите, сандъците и облегалките на столовете. Въпреки това той почти усещаше мириса на страх: къщата беше твърде тиха. Погледна лейди Хорн, която седеше от другата страна на огнището, с молитвена броеница от перли и слонова кост около пръстите.
– Да ви предложа нещо подкрепително?
Кранстън се канеше да отговори, но Ателстан се намеси.
– Не, милейди. Работата е спешна. Къде е съпругът ти?
– Не знам – прошепна той. – Ужасното съобщение пристигна тази сутрин и сър Адам излезе веднага след това. Каза, че отива в складовете нагоре по реката – тя стисна юмруци. – Изпратих му съобщение там, но момчето се върна и каза, че съпругът ми вече си е тръгнал. Сър Джон, какво става? – Уморените ѝ очи гледаха умолително коронера. – Какво значи всичко това?
– Не знам – излъга той. – Но съпругът ти, лейди Хорн, е в ужасна опасност. Знае ли някой къде е отишъл?