Жената сведе глава, раменете ѝ се разтърсиха от ридания. Бенедикта отиде при нея и лекичко погали ръцете ѝ.
– Лейди Хорн, моля те – настоя Ателстан. – Знаеш ли нещо за съобщението или защо съпругът ти е бил толкова уплашен?
Жената поклати глава.
– Не, но Адам никога не беше спокоен – тя вдигна поглед.
– Беше много богат, но се будеше посред нощ и крещеше за някакво ужасно убийство, а тялото му се обливаше в пот. Понякога трепереше поне час, но нито веднъж не ми се довери.
Кранстън погледна Ателстан и направи гримаса. Свещеникът погледна часовата свещ, която стоеше на масата зад него.
– Сър Джон – прошепна той и стана, – почти седем часът е. Трябва да вървим!
– Лейди Хорн! – Жената на търговеца се канеше да стане, но Кранстън леко я докосна по рамото. – Стой тук на топло, прислужницата ще ни изпрати. Ако съпругът ти се върне, нека дойде в къщата ми. Не е далеч. Обещаваш ли?
Жената кимна, а после се загледа в догарящите въглени.
Навън Кранстън потропа с крака и плесна с ръце.
– Тази жена – отбеляза той – е ужасена. Подозирам, че знае откъде идва богатството на мъжа ѝ, но какво да направим? Хорн може да е навсякъде из града.
Ателстан вдигна рамене.
– Сър Джон, ние с Бенедикта трябва да отидем в затвора "Флийт". Обещахме на енорията да посетим Саймън дърводелеца.
– А, да – отвърна остро Кранстън, – осъдения.
– Ти ще се прибираш ли?
Сър Джон се вгледа в сгъстяващия се мрак. Искаше му се, но каква полза? Щеше да седи и да се напива до оглупяване.
– Не – каза той упорито. – Ще дойда с вас във "Флийт". Може да помогна.
Ателстан погледна Бенедикта и вдигна очи към небето. Доминиканецът искаше сър Джон да си тръгне; беше уморен от лошото му настроение и внезапните му изблици на гняв. Обичаше дебелия рицар, но в този случай много би искал да му види гърба. Въпреки това се съгласи. Тръгнаха през окървавената киша край кланиците, запушвайки носове срещу ужасната миризма, и завиха наляво по Олд Дийнс Лейн, тясна уличка, покрита до глезените с тор, която минаваше между тъмни, надвиснали къщи. На ъгъла на Бауърс Роу се отдръпнаха, когато покрай тях мина голям дървен фургон, теглен от четири коня с подстригани гриви, наочници и разширени ноздри, които трепкаха заради миризмата на смърт и разложение. Копитата на конете и колелата на каруцата бяха увити със слама и тя се плъзгаше като зловещ призрак. В ъгъла ѝ гореше факел, и открояваше релефно мъртвешкия образ на каруцаря, увит в наметката си, с ниско смъкната качулка и с маската на смъртта на лицето си.
– Какво е това? – попита Бенедикта.
Тя вдигна крайчеца на наметката си, за да покрие носа си. Ателстан направи кръстния знак във въздуха и се помоли каруцата да продължи, но тя спря до тях. Каруцарят се опита да усмири конете, когато две мяукащи котки, които се биеха за плъх, изскочиха от сенките. Кранстън знаеше какво има в каруцата. Каруцарят беше палачът от Тайбърн.
– Не гледай – прошепна той.
Но Бенедикта се облегна с нараснало любопитство на ръката на Ателстан и застанала на пръсти, се взря над ръба на каруцата. Гледаше с ужас бледите, замръзнали трупове, които лежаха под дрипаво платнище. Крайниците им бяха сгърчени, около вратовете имаше дълбока пурпурна бразда, лицата им бяха разкривени, подути езици се подаваха между леденостудените устни, очите бяха избелени.
– Мили Боже! – изохка тя и се облегна на стената, когато каруцарят изплющя с камшик и каруцата продължи. – Какво беше това?
– Обесените от Елмс – отвърна Кранстън. – През нощта свалят телата от бесилката и ги карат в големите варници край Чартърхаус – той погледна свирепо вдовицата. – Казах ти да не гледаш!
Бенедикта повърна, и после, облегната на ръката на Ателстан, последва Кранстън през Лъдгейт и нагоре към Флийт.
Затворът с нищо не подобри настроението им: сиви намръщени стени, над които надничаха няколко мрачни сгради, и черна порта с арка, която зееше, сякаш искаше да погълне всеки нещастник, който я доближи. Кранстън дръпна звънеца, преведоха ги през малката врата, която се отваряше в тежката порта. Тъмничар ги въведе в стаята на вратаря; кланяше се и раболепничеше, когато разпозна сър Джон. Сега Ателстан беше доволен, че коронерът ги придружи. Минаха през голяма зала, където бяха затворени длъжниците; тук имаше дъбови пейки и две дълги маси от същото дърво, покрити с мазна мръсотия. Хората, събрани около тях, бяха мръсни и миришеха лошо – мъже и жени, облечени в излинели жакети и дрипави наметки. Проправиха си път през залата и по покрит с каменни плочи коридор, покрай прозорци е решетки, където нещастните длъжници протягаха купи за просия през решетките и хленчеха за милостиня.