Най-накрая слязоха по хлъзгави, напукани стълби в Подземието на прокълнатите, мястото, където държаха осъдените на смърт – огромно сводесто мазе е тъмници на отсрещната стена.
– Кого искате да видите? – рязко попита тъмничарят.
– Дърводелеца Саймън.
Тъмничарят се разбърза, извади ключ и отключи една от вратите.
– Хайде, Саймън! – изрева той. – Каква чест! Самият коронер на Лондон, доминиканец и красива дама. Кой може да иска повече?
Саймън се измъкна от килията. Ателстан едва го позна: лицето му беше цялото в рани, косата – дълга, въшлясала, мръсна и мазна. От дрехите му бяха останали само дрипи, беше окован. Саймън се заклатушка към тях и вдигна окованите си ръце, за да отметне косата си. Устните му бяха посинели от студ, а очите над жълтите, хлътнали бузи горяха от треска.
– Отче, носиш ли вест за помилване? – попита той е надежда.
Ателстан поклати глава.
– Не, съжалявам. Дойдох само да те видя, Саймън. Мога ли да направя нещо друго?
Дърводелецът погледна първо него, после Бенедикта, отметна глава и се смя истерично, докато тъмничарят не го удари през лицето. Осъденият се свлече на пода и се сви като бито куче. Ателстан приклекна до него.
– Саймън! – тихо каза той. – Саймън!
Дърводелецът вдигна глава.
– Искаш ли да те опростя? Ще чуя изповедта ти.
Мъжът отчаяно го погледна.
– Нищо не ти остава – прошепна Ателстан. – Утре по това време ще бъдеш с Бог, Саймън.
Дърводелецът кимна и се разплака като дете. Ателстан се обърна:
– Сър Джон, Бенедикта, моля ви, оставете ни за малко сами.
Те се отдръпнаха. Коронерът нареди на тъмничаря да ги последва и за втори път този ден Ателстан чу изповедта на човек, който се канеше да се срещне със смъртта. Отначало Саймън говореше бавно и Ателстан с мъка се бореше да запази спокойствие, докато студът от тъмниците проникваше през расото му и вледеняваше краката му, но после дърводелецът започна да излива чувствата си. Гореше за всичко – мъчителен разказ за упадък, достигнал дъното с изнасилването на дете. Ателстан го изслуша, опрости го и стана, разтривайки схванатите си крака, за да им върне топлината. Тъмничарят се върна.
– Утре, Саймън – прошепна Ателстан, – ще мисля за теб. И още нещо, Саймън!
Осъденият вдигна поглед.
– Ще си спомниш ли за мен пред Божия престол?
Дърводелецът кимна.
– Не исках да го направя, отче. Бях самотен, бях пил твърде много.
– Знам – тихо каза Ателстан. – Бог да помогне на теб и на нея! – Доминиканецът се обърна към тъмничаря и му хвърли сребърна монета. – Това е за една хубава гозба.
Тъмничарят улови монетата и кимна.
– Една хубава гозба – повтори Ателстан. – Ще проверя.
Канеше се да си тръгне, когато Саймън извика:
– Отче!
– Да, Саймън?
– Ранулф, ловецът на плъхове, дойде да ме види днес. Наел го е някакъв касапин от кланиците. Каза, че си бил в Тауър заради смъртта на сър Ралф Уитън – дърводелецът се усмихна.
– Макар че вече се покаях, ми е добре да знам, че онзи негодник си е отишъл преди мен. Странно място е Тауър, отче.
Ателстан кимна. Усещаше, че Саймън иска само да го задържи.
– Веднъж работих там – продължи дърводелецът. – Странно място, по-лошо от това.
– И защо, Саймън?
– Тук поне килиите имат врати. В Тауър има тъмници, където влизаш, махат вратите и оставаш зазидан, докато умреш.
– Така ли? – усмихна се Ателстан. – Бог да е с теб, Саймън.
Свещеникът се качи по стълбите и се присъедини към Кранстън и Бенедикта. Не проговориха, докато не излязоха от затвора и вратата не се затръшна зад тях.
– Преддверието на ада – промъмори Ателстан, докато вървяха по Бойърс Роу под тъмната грамада на "Сейнт Пол". На Фрайди Стрийт сър Джон се накани да си тръгне. Ателстан го придърпа настрани и погледна в мътните му очи.
– Благодаря, че дойде, сър Джон. Потърси покой. Прибери се и говори с лейди Мод. Сигурен съм, че всичко ще се оправи.
Кранстън се почеса по главата.
– Бог вижда, братко – единственото добро днес беше, че изслушах Фицормонд и помогнах на онова дете. Нали се сещаш, онова, което стоеше при просяка.
– И дойде с нас във Флийт.
– Да – промърмори Кранстън. – Не можах да издействам помилване за Саймън, братко, но му оказах една последна милост.
– Каква, сър Джон?
– Оставих монета на палача. Саймън няма да танцува. Ще го качат по-нависоко – Кранстън щракна с пръсти. – Вратът му ще се счупи и всичко ще свърши бързо – коронерът потропа с крака и погледна към звездното небе. – Най-добре се прибери бързо, братко. Звездите те чакат – той се обърна и потегли по улицата. – Иска ми се само – извика за последно – да бяхме намерили съветник Хорн!