Девета глава
Докато Ателстан и Бенедикта плаваха бавно обратно през тъмните, бурни води на Темза, Адам Хорн излезе от манастира "Братята на кръста" близо до Марк Лейн, северно от Тауър. Беше дошъл след вечерня, за да вземе съобщението, за което бе уведомен, че ще го чака там. Прошареният послушник му беше отправил беззъба усмивка и го беше поканил в къщата на вратаря.
– Тук е вече цял следобед – промърмори той и му подаде тънък свитък пергамент.
Хорн тревожно го разгъна, помоли монаха да му донесе свещ и бързо прочете съдържанието.
– Боже мой! – изстена той, когато надеждите му угаснаха. Рано сутринта беше получил парче пергамент с грубо нарисуван кораб и сусамена бисквита. Беше се опитал да скрие страха си от бедната си жена и беше отишъл в склада, където го чакаше друго съобщение: не трябвало да се прибира, а да отиде в манастира на "Братята на кръста", където тревогите му щели да приключат. Не бивало да се бои от нищо, а да се надява на подателя, който му желаел доброто. Но кратката бележка жестоко разби надеждите му: загадъчният автор се извиняваше, че не може да се срещнат и го молеше да го чака сред древните руини на северозапад от Тауър. Хорн скъса бележката, излезе от манастира и тръгна по тъмните, покрити с лед пътища, които обикаляха около фермите и селските къщички. Загледа се в звездното небе и потръпна не само от хапещия студ, но и от мрачни опасения пред онова, което го очакваше. Разумът му казваше да бяга, но беше чакал твърде дълго. Заплахата висеше от години като меч над главата му и той искаше да се изправи срещу нея веднъж завинаги. Солиден търговец със самочувствие, Хорн вярваше, че срещата може да сложи завинаги край на страховете му. Тогава щеше да се прибере, опростен от участието си в ужасното престъпление, извършено преди много години.
Дърветата свършиха и Хорн застана на границата на общинската мера. В далечината се виждаше мрачният силует на Тауър. Може би трябваше да отиде там. Той въздъхна отчаяно. Кой можеше да му помогне? Сър Ралф беше мъртъв, а оцелелият хоспиталиер надали щеше да се занимава с него. Хорн преглътна бързо, припомнил си своята вина. Трябваше ли да продължи? Погледна заледената земя и се заслуша разсеяно в студения вятър, който стенеше тихо между дърветата. Над него изграчи гарван, полетял на лов над тинестите земи край реката. Излая лисица. От пронизителния звук космите на тила му настръхнаха. Обзе го безпокойство. Обърна се и се загледа към калния път. Имаше ли някой там? Бяха ли го проследили?
Той се озъби. Сега може и да беше дебел и богат търговец, но преди петнайсет години се беше бил като рицар, рамо до рамо с мъже, които не се бояха от нищо на този свят. Да, беше виновен не по-малко от Уитън. Фицормонд и Моубри бяха мекушави, можеха да си пъшкат и стенат, че вината не е тяхна, но Хорн се беше съгласил с плана на Уитън и с печалбата беше развил процъфтяваща търговия.
Погали дългата кама, която беше сложил в кесията си, досегът с металната плетеница на дръжката го поуспокои. Ако наблизо имаше убиец, вдъхна си той смелост, най-добре да го нападне, вместо да чака да го убият. Чу се крясък на бухал. Хорн изръмжа:
– Нека адските хрътки изскочат от черната бездна на сатаната! Ще отвърна на всеки удар!
Безсмисленото перчене го успокои и той тръгна към руините, покрити със сняг. Старите хора разправяха, че някога великият Цезар имал дворец тук. Обзет от смесица от страх, ужас и насилена смелост, Хорн стигна до средата на развалините и седна там. Чувстваше се в по-голяма безопасност въпреки мрака – белият сняг и крехкият лед щяха да го предупредят за приближаването на убиеца.
Търговецът огледа разрушената римска вила. На няколко метра от него имаше полусъборена стена. Хорн я погледна презрително. Ако убиецът беше там, трябваше да прекоси двора, за да стигне до него, а той си носеше нещо специално. Малък арбалет висеше от колана му, вече зареден. Мракът се сгъсти. Хорн изучаваше светлините на града. От виното, което беше изпил през деня, от усилията и страха, се почувства затоплен и сънлив. Леден повей на вятъра го накара да се увие по-добре в наметката и да се размърда, за да поддържа движението на горещата кръв във вените си. Търговецът се огледа в сгъстяващия се мрак и смелостта му започна да избледнява, докато той се питаше кой ли може да е загадъчният му благодетел. Хорн затвори очи, полузаспал, дремещ. Така го беше учил Бартоломю Бъргиш.