– Почивай когато можеш, скъпи ми Адам. Истинският войник винаги яде, пие, спи и взема жена, когато му се предостави възможност.
Хорн се усмихна на себе си. Смел, опасен човек! Истински паладин! Хорн го беше харесвал, но Ралф Уитън винаги беше завиждал на Бартоломю, защото беше по-добър войник от него. Но дали нямаше и нещо повече? Това, че жената на Уитън се беше държала твърде мило с младия Бартоломю, когато известно време беше служил в Тауър. Хорн се изкиска тихичко. Странно съвпадение, на същото място Уитън беше намерил смъртта си. Хорн вдигна поглед. Беше ли чул някакъв звук? Застина, напрегнал слух, но само граченето на гарваните и далечният лай на фермерско куче нарушаваха мразовитата тишина. Той неспокойно размърда крака. Щеше да изчака още няколко минути и да си тръгне. Погледна към земята. Зачуди се кой ли беше убиецът. Можеше ли да е хоспиталиерът Фицормонд? Или Фулк, братът на сър Ралф? Той познаваше добре Бъргиш. Или някой друг, повярвал си, че е Божи пратеник на земята, за да раздава правосъдие и възмездие? А може би Бъргиш беше оцелял, бяха го взели в плен и след години се беше добрал тайно до Англия, за да отмъсти кърваво на враговете си? Или пък неговият син и наследник... Наистина ли беше загинал във Франция или бе научил за ужасната съдба на баща си и се беше върнал, за да преследва убийците му?
Хорн задъвка долната си устна. Не можеше да отрече факта, че беше убиец, че беше участвал в убийството на Бъргиш. Понякога нощем тази мисъл го караше да се събужда с писък. Затова ли Бог не му беше дарил син или наследник? Хорн чу шум, скочи ужасен и се взря в привидението до старата стена.
Беше мъж, облечен в рицарска броня, с червения кръст на кръстоносците на гърдите и лице, скрито от онзи, същия шлем! Същият стоманен конусовиден шлем с орлови криле от двете страни и синия плюмаж отгоре. Смразяващ ужас стегна сърцето на Хорн.
– Боже мой! – прошепна той. – Това е Бъргиш!
Или беше привидение от ада? Фигурата в бойни доспехи просто си стоеше там с леко разкрачени крака, а ръцете с ръкавици стискаха дръжката на голям двуостър меч, чието острие почиваше на едното ѝ рамо.
– Ти ли си, Бъргиш? – изсъска Хорн.
Привидението приближи. Само хрущенето на твърдия лед под тежките ботуши нарушаваше тишината.
– Адам! Адам! – Гласът не беше на Бъргиш, но звучеше печално и глухо. – Адам! – повтори гласът. – Аз се върнах! Дойдох за отмъщение! Ти, моят другар по оръжие, приятелят, за когото бих дал живота си – едната му ръка се протегна напред. – Ти ме предаде! Ти, Уитън и останалите!
Внезапно Хорн се размърда и ръката му посегна към малкия арбалет, който висеше от колана му.
– Ти не си привидение! – изръмжа търговецът. – А ако си, върни се в ада, където ти е мястото!
Той извади арбалета, но в същото време големият меч изсвистя във въздуха и отдели за миг главата от раменете му. Отрязаната глава се завъртя като топка във въздуха; тялото остана право няколко секунди, обляно във фонтан от гореща червена кръв, преди да се стовари върху окървавения лед. Палачът в бойни доспехи изчисти внимателно меча, извади ножа си и коленичи до потъналия в кръв труп на жертвата си.
Няколко часа по-късно сър Джон Кранстън, мърморейки и ругаейки под нос, стигна от уличката "Блайнд Баскет" по Минсинг Лейн до Фенчърч Стрийт. Едва се беше зазорило и сър Джон, който не успя да заспи, беше станал рано, за да говори със съветник Венабълс за изчезналия Роджър Дроксфорд, все още издирван за убийството на господаря си, чийто обезглавен труп коронерът беше открил. Сър Джон беше прекарал неспокойна нощ, беше се мятал в голямото си двойно легло. Беше се опитал да запази спокойствие, но продължаваше да кипи от гняв заради непреклонното мълчание на Мод въпреки молбите и въпросите му. Единственият ѝ отговор беше да прехапе устни, да поклати глава и да се извърне, обляна в сълзи. Накрая Кранстън беше станал и беше отишъл в личния си кабинет, но след като бе установил, че е неспособен да се съсредоточи, се бе дооблякъл и тръгнал да буди Венабълс. Кранстън се усмихна злостно. Щеше да му достави удоволствие да покаже на добрия съветник какво е да те събудят призори. Но съненият Венабълс не можа да му каже нищо повече за Дроксфорд.
– Не може да е стигнал далеч, сър Джон – промърмори той сънено. – Бог знае, че в това време само глупак би се опитал да избяга от града, а обявихме описанието му и наградата – Венабълс се беше усмихнал. – Все пак, сър Джон, той е човек, когото биха забелязали.
– Какво искаш да кажеш?
– От едната му ръка липсват два пръста, а лицето му е покрито с космати брадавици – съветникът се уви с обточената си с кожа роба и запристъпва неспокойно по плочите на коридора, давайки на коронера да разбере, че трябва да си тръгне. – Какво му е толкова специалното на този Дроксфорд, сър Джон?