– Специален е, защото е убиец; престъпник, откраднал повече от двеста лири от парите на господаря си, а по всичко личи, че ще се измъкне!
Венабълс хвърли поглед към ядосаното лице на Кранстън и се съгласи. После сър Джон си тръгна, ругаейки тихо кралските служители, които не си вършеха работата. Но в сърцето си Кранстън знаеше, че не това го дразни. Историята в Тауър все още си оставаше загадка. Избягалият Дроксфорд и кроткият съветник просто бяха най-достъпните жертви за лошото му настроение.
Той зави по още пустата Ломбард Стрийт и тръгна към големите стеги на Поултри18 . Група стражи стояха около просяка, чиито ръце и крака бяха здраво стегнати. Лицето му беше застинало, очите – отворени.
– Какво има? – изрева Кранстън.
Стражите запристъпваха от крак на крак.
– Някой е забравил да го освободи нощес – обади се един от тях. – Горкият негодник е замръзнал.
– Тогава някой друг негодник ще си плати! – изрева в отговор сър Джон и продължи по широката улица покрай група нощни птици – проститутки и дребни мошеници, оковани заедно. Водеха ги към голямата желязна клетка на Кондюит Стрийт.
Прислужница с уплашено лице му отвори вратата. Внезапно сър Джон спря и присви очи. Беше ли зърнал някаква сянка в страничната уличка до къщата? Върна се. Нищо. Кранстън поклати глава, закле се наум, че ще пие по-малко херес, мина покрай разтревожената прислужница по коридора и влезе в кухнята, настлана с каменни плочи. Благодари на Бога, че Мод я няма, беше уморен от разправиите им.
– Някакви съобщения? – излая той към унилия Лейф, който седеше на любимото си място в нишата до голямото огнище. Еднокракият просяк вдигна глава от купата със зеленчуци и месо с подправки и поклати глава.
– Не, сър Джон – каза той. – Но лъснах калаените чинии.
– Добре – изръмжа коронерът. – Поне някой в този град работи.
Кранстън си наля голяма чаша вино и грабна бялото хлебче, което готвачката беше оставила да изстива на кухненската маса. Късаше парчета от хляба и шумно сърбаше от чашата, вперил гневно поглед в огъня. Чудеше се какво да прави. Убийствата на Уитън и Моубри в Тауър още не бяха разгадани. Не беше успял да намери и Хорн. Сър Джон знаеше, че е въпрос на време, преди работодателите му в кметството или, още по-лошо, регентът в двореца Савой, да поискат сметка за работата му. На вратата рязко се почука.
– Върви, Лейф – изръмжа той. – Прекалено ми е студено, за да отворя.
Лейф го погледна жалостиво.
– Върви, мързеливецо! – изрева Кранстън. – Свърши нещо в тази къща, вместо само да седиш и да се тъпчеш с всяка храна, която крадливите ти пръсти докопат!
Лейф въздъхна, остави купата и накуцвайки, излезе от кухнята. Кранстън чу как входната врата се отваря, после неравните стъпки на просяка обратно към кухнята.
– Какво има? – попита Кранстън и намигна добродушно на прислужницата, която също беше побързала да види кой е на вратата. Момичето му се усмихна плахо и коронерът се изруга наум. Плашеше всички с избухливия си нрав. Трябваше да се съвземе. Може би трябваше да помоли Ателстан да се намеси.
– Е, човече – попита отново, – кой беше?
– Никой, сър Джон.
– Как така?
– Нямаше никой – Лейф се подпря на рамката на вратата.
– Само това – той вдигна изтъркана кожена торба, завързана и покрита с тъмни петна в долната част. – Отворих вратата – повтори Лейф, – но навън нямаше никой, само тази торба.
– Тогава я отвори, човече! – каза Кранстън сприхаво.
Коронерът се обърна да си налее още вино. И рязко се завъртя обратно, когато чу ужасения вик на Лейф и шума от падането на прислужницата, която беше изгубила свяст. Просякът стоеше с разширени от ужас очи и отворена уста: във вдигнатата си ръка държеше за косата отрязаната глава на Адам Хорн, съветник и търговец.
Кранстън беше виждал отрязани глави – било то на убит кръчмар или на някой лорд, екзекутиран на Тауър Хил, но тази беше наистина страховита: не толкова заради затворените очи и кръвта, която още капеше от врата, а защото устата беше отворена и в нея бяха пъхнати окървавените останки от гениталиите на мъртвеца.
Кранстън грабна главата от ръката на вцепенения от ужас просяк, пъхна я обратно в торбата, прескочи падналата прислужница, изрева името на Мод и се спусна като разярен бик по Чийпсайд, но покритата със сняг улица беше още пуста и от загадъчния зловещ гост нямаше нито следа. Кранстън спря, приведе се и повърна, когато ужасът на видяното стигна до ума му и изстиска стомаха му като мокър парцал.
18