– Хапнах твърде много, братко – промърмори той. – Виж каквото искаш и да се махаме.
Ателстан се подчини с готовност. Тялото на сър Ралф пренебрегна, но повдигна знамето с кръста на хоспиталиерите и савана от тялото. Не искаше да гледа лицето на Моубри.
Беше се нагледал на смърт. Вместо това огледа бледите крака на хоспиталиера и взе една свещ, за да проучи по-внимателно моравожълтата синина в горната част на десния пищял. Доволен, той отново го покри, върна свещта на мястото ѝ, коленичи пред олтара и излезе от църквата. Кранстън го последва колкото можеше по-бързо. Застанаха на стълбите към галерията и с наслада задишаха свежия, студен въздух.
– Боже мой, сър Джон – промърмори Ателстан, – винаги съм смятал, че "Сейнт Ерконуолд" изглежда зле, но ако някога пак го направя, напомни ми за тази църква и ще си затворя устата.
Кранстън се усмихна.
– С удоволствие, братко. Намери ли това, което търсеше?
– Да, сър Джон. Мисля, че сър Джерард не е бил блъснат от стената. Някой е сложил копие или парче дърво в горната част на стълбите, докато хоспиталиерът е бил на обичайното си място в другия край на пътеката, близо до Солната кула – Ателстан изду устни – Да, може да е било направено в мрака, докато сър Джерард е бил унесен в мислите си – той присви очи и се взря в далечната стена на Тауър. – Прозвучала камбаната. Моубри забързал по пътеката. Отдалеч не видял препятствието, спънал се в него, залитнал и полетял от стената.
– Но ние не знаем кой е бил камбаната или е сложил пръта на пътеката. Спомни си – продължи Кранстън, – че освен Фицормонд и Колбрук всички са били в покоите на мистрес Филипа.
– Колбрук може да го е направил – отвърна доминиканецът. – Може да е видял рицаря на стената, промъкнал се е, сложил е пръта и по един или друг начин е бил камбаната.
– Но нямаме доказателства.
– Не, сър Джон, нямаме, но ги събираме. Малко по малко – Ателстан въздъхна. – Само времето ще покаже дали ще успеем.
Те откриха Колбрук и останалите насядали на пейките в параклиса "Сейнт Джон". Неудоволствието им, че са били призовани, беше явно. Хамънд седеше почти с гръб към тях, Фулк се беше отпуснал и зяпаше в тавана; Растани изглеждаше по-уверен и Ателстан улови подигравателния поглед на тъмните му, блестящи очи. Колбрук крачеше напред-назад, сякаш беше на парад, а мистрес Филипа се беше облегнала на стената и гледаше тъжно към вътрешния двор.
– Къде е Джефри? – попита Ателстан.
– Джефри Парчмайнър – отвърна Фулк – е един доста уплашен и глупав млад човек и може да има много недостатъци – рицарят не обърна внимание на гневния поглед на племенницата си, – но работи здраво. Има по-важна работа, отколкото да виси в Тауър и да отговаря на глупави въпроси, докато през това време избиват добри хора и убиецът се разхожда на свобода.
– Благодаря за речта, сър Фулк – отвърна Кранстън и се усмихна престорено на всички. – Имаме само един въпрос и – ще ме извиниш, сър Брайън, но става дума за едно име. Бартоломю Бъргиш – говори ли това име нещо на някой от вас?
Ателстан беше поразен от промяната, предизвикана от думите на Кранстън. Усмивката на коронера се разшири.
– Добре – обяви той. – Успяхме да привлечем вниманието ви – той хвърли бърз поглед към гневното лице на хоспиталиера. – Сър Брайън, вие няма нужда да отговаряте и ако проявите търпение, ще разберете защо питаме. И така – коронерът плесна с ръце, – Бартоломю Бъргиш?
– По дяволите! – изръмжа сър Фулк и застана в средата на помещението. – Не ни пробутвайте игрички, сър Джон. Бъргиш беше името, което брат ми сър Ралф не би позволил да се произнася в негово присъствие.
– Защо? – запита невинно Ателстан.
– Брат ми не можеше да го понася.
– Но те са били другари по оръжие.
– Били са – натърти Фулк. – Скарали се, докато били в Светите земи. По-късно Бартоломю бил убит на кораб, нападнат в Средното море от мавритански пирати.
– Защо? – излая Кранстън.
– Защо какво?
– Защо брат ви мразеше Бъргиш толкова много?