Фулк пристъпи по-близо и сведе поглед.
– Беше въпрос на чест – тихо каза той. Облиза устни и нервно погледна към Филипа. – Веднъж сър Ралф обвини Бартоломю, че обръща твърде много внимание на майка ти, съпругата на брат ми.
– Бяха ли основателни обвиненията? – попита Ателстан.
Изражението на Фулк се смекчи.
– Н-не – заекна той. – Ще бъда откровен – аз харесвах Бартоломю. Беше забавен и винаги мислеше най-доброто за хората. Беше любезен и благовъзпитан.
Ателстан внезапно забеляза някаква стоманена твърдост в характера на сър Фулк.
– Наистина си го харесвал, нали?
– Да, да. Бях много натъжен от новината за смъртта му – Фулк запристъпва на място и погледна към пода. – Честно казано – продължи той, – когато бях млад, ми се искаше Бартоломю да ми е брат, защото – прости ми, Боже – не харесвах Ралф – той вдигна поглед и очите му се замъглиха от тъга. – Преди години той и Бартоломю служеха в Тауър – Фулк се изкашля, за да прочисти гърлото си. – Брат ми беше вероломен и жесток. Отнесе се зле с Ред Хенд. Преби капелана, когато беше още млад свещеник.
Капеланът се изчерви от неудобство.
– Хайде, кажете истината! – Фулк се огледа и изръмжа като разярено куче. – Всички мразеха сър Ралф!
Мистрес Филипа пристъпи напред, пребледняла от гняв.
– Баща ми лежи под савана си и чака да бъде погребан, а ти говориш зле за него!
– Бог да ми прости, Филипа, казвам само истината! – Фулк протегна ръка. – Питай Растани! Кой изтръгна езика му, когато беше още момче?
Мавърът отвърна на погледа му, без да трепне.
– Истина е! – намеси се Фицормонд. – Точно заради него започна враждата между Бъргиш и Уитън.
Фулк отново се отпусна на пейката.
– Казах достатъчно – изръмжа той. – Уморих се от тези въпроси. Мистрес Филипа, баща ти беше негодник и никой тук няма да го отрече.
Кранстън и Ателстан стояха удивени от този внезапен изблик на ненавист и враждебност. Мили Боже, помисли си Ателстан, всеки тук би могъл да е убиецът на сър Ралф. Бъргиш е бил обичан. Дали някой в тази стая вярваше, че е Божият палач, който трябва да отмъсти за смъртта на един добър човек? Той се огледа.
– Няма ли да дойде днес мастър Парчмайнър? – попита той, възползвайки се от внезапното затишие.
– Не – уморено отвърна сър Фулк. – За Бога, отче, кой би искал да стои тук? Сред толкова много спомени и толкова много омраза.
Мистрес Филипа се беше сгушила на една от пейките, скрила лице в ръцете си. Сър Фулк отиде до нея и я потупа леко по рамото. Кранстън улови усмивката на лицето на Растани. Той ли е убиецът, чудеше се коронерът. Спомни си думите на Ателстан, че убиецът на Адам Хорн е използвал начин за оскверняване на тялото на един престъпник и предател, типичен за маврите.
– Видяхме достатъчно – прошепна доминиканецът. – Да си вървим.
– Само още един въпрос – заяви Кранстън. – Познавахте ли търговеца Адам Хорн?
– Още един негодник! – просъска сър Фулк. – Да, да, сър Джон. Хорн беше приятел на брат ми.
– Е, мъртъв е – безизразно съобщи Кранстън. – Открит е убит снощи сред руините северно от тук.
Фицормонд изруга тихо. Останалите вдигнаха тревожно очи.
– Питам се къде сте били всички вие по това време – продължи Кранстън.
– По дяволите, сър Джон! – отсече Колбрук. – След като ледът се стопи, всеки би могъл да влезе и излезе през някоя странична порта.
Кранстън се усмихна леко. Помощник-комендантът беше прав: щеше да е невъзможно да установят със сигурност кой къде е бил. Хорн можеше да е убит по всяко време между здрача и зората.
– Хайде, сър Джон – подкани го Ателстан.
Кранстън направи знак на Колбрук да се отдръпне и те си тръгнаха без поздрав. Почти не проговориха, докато не взеха конете си и не напуснаха Тауър, насочвайки се към Ийстчийп.
– Бог да ни е на помощ! – наруши внезапно тишината Кранстън. – Колко омраза се крие в човешкото сърце, братко!
– Да – отвърна Ателстан, насочвайки леко Филомел надалеч от покритата със сняг канавка по средата на улицата. – Може би всички трябва да помним това, сър Джон. Дребната завист и малките недоразумения могат да разпалят искрите на свадата така, че да лумне огънят на омразата.
Кранстън погледна Ателстан с ъгълчето на окото си и се усмихна на скритото му напомняне: онова, което важеше за сър Фулк и другите в Тауър, се отнасяше и до отношенията му е лейди Мод.
– Сега накъде, братко? – попита той.
– В магазина на мастър Парчмайнър, близо до "Сейнт Пол".
– Защо? – попита коронерът.
– Защото, драги ми Кранстън, той не беше с останалите в Тауър, а трябва да разпитаме всички.