Минаха по Кендълуик Стрийт и навлязоха в Тринити – процъфтяваща част от града, в която Ателстан рядко стъпваше. Къщите бяха големи и внушителни; долните им етажи бяха построени от здраво дърво, а издадените стени над тях представляваха конструкция от черни греди и бяла мазилка. Покривите бяха покрити е плочи за разлика от къщите на много от енориашите на Ателстан, които се задоволяваха с тръстика и слама. Голяма част от прозорците бяха от истинско стъкло, защитено с дърво и желязо. Прислужниците от тези къщи редовно изхвърляха в канавките водата, в която бяха прали, затова улиците не воняха, както в Съдърк. Пред някои от внушителните входни врати стояха въоръжени мъже с ливреи с натруфените гербове на господарите си: мечки, лебеди, дракони, лъвове и други странни зверове. Набити, охранени търговци се разхождаха под ръка със закръглените си съпруги в рокли от коприна и кадифе, изящно украсени със ситни перли. Двама каноници излязоха наперено от катедралата, облечени в дебели вълнени роби, обточени с хермелин. Група адвокати с дрехи в червено, лилаво и алено с гарнитури от агнешка вълна минаха надуто покрай тях, отметнали плащовете си назад, за да покажат украсените си пояси.
Наоколо се мотаеха прасета със звънчета на шиите, което означаваше, че са собственост на болницата "Сейнт Антъни" и не могат да бъдат колени. Стражи с тояги с метални накрайници разпръскваха птиците и укротяваха разлаялите се кучета, докато приставите се опитваха да прогонят някакво странно създание, облечено като сврака в чернобели дрипи. Човекът обяви гласовито, че носел в очуканото си ковчеже някои от най-чудодейните християнски реликви:
– Един от зъбите на Карл Велики! – викаше той. Два крака от магарето, което е яздила Дева Мария! Черепът на слугата на Ирод и някои от камъните, които Христос превърнал в хляб!
Ателстан възпря приставите, които тормозеха нещастника.
– Казваш, че имаш камъни, които Христос е превърнал в хляб? – попита доминиканецът, сдържайки с мъка смеха си.
– Да, братко – отвърна продавачът на реликви с блеснали от надеждата за печалба очи.
– Но Христос не е превърнал камъните в хляб. Дяволът го карал, но той отказал.
Ухиленият Кранстън също приближи, за да види реакцията на шарлатанина. Продавачът на реликви облиза сухите си устни.
– Разбира се, че ги е превърнал, братко – почти прошепна той. – От надежден източник знам, че когато Сатаната си тръгнал, Христос го направил, но после отново превърнал хляба в камъни, за да не се изкуши да яде. Ще ти струва само едно пени.
Ателстан бръкна в кесията си и извади една монета.
– Ето – той я сложи в мръсната лапа на мъжа. – Не е за камъка, задръж го. Възнаграждавам съобразителността ти.
Продавачът остана c отворена уста, а Ателстан и Кранстън продължиха, кискайки се тихо на бързата му реакция. Отминаха една от портите на "Сейнт Пол", наречена "Малката", където един послушник хранеше група прокажени с плесенясал хляб и парчета гранясало месо по наредба на градските съветници, които твърдяха, че такава храна помагала при болестта им. Кранстън ги погледна е отвращение.
– Мислиш ли, че наистина е така? – попита той рязко Ателстан.
– Кое, сър Джон?
– Дали тази храна наистина помага на прокажените?
Ателстан погледна загърнатите в сиво фигури с тоягите и паничките за милостиня.
– Не знам – промърмори той. – Може би.
Прокажените го подсетиха за двамата, които бродеха в гробището на "Сейнт Ерконуолд". Някакъв спомен се раздвижи в мислите му, но тъй като не можа да разбере значението му, той го остави за по-късно. Завиха встрани от Фрайди Стрийт и Кранстън започна да разпитва минувачите къде се намира магазинът на Парчмайнър. Откриха го на ъгъла на Бред Стрийт – тясна двуетажна постройка с магазин отдолу и жилище над него. Отпред имаше сергия, но тъй като времето беше студено, сега тя беше празна и те влязоха вътре. Ателстан веднага притвори очи и вдъхна сладкия аромат на прясно почистени пергамент и велен. Миризмата му напомни живо за богатата библиотека и тихото помещение на архива в Блекфрайърс през дните му на послушник. Самият магазин представляваше малка белосана стаичка с рафтове, отрупани с листа пергамент, мастилници, пемза, пера и всичко, което би потрябвало някому в библиотека или канцелария.
Самият Джефри седеше на малко писалище. Той се усмихна и стана да ги поздрави.
– Сър Джон! – възкликна младежът. – Брат Ателстан, добре сте дошли! – Той изчезна в сенките, откъдето изнесе два стола. – Моля, седнете. Искате ли вино?
Изненадващо, Кранстън поклати отрицателно глава.