– Аз пия само със сър Джон – шеговито отвърна Ателстан.
Продавачът на пергамент се усмихна и седна зад писалището.
– Е, какво мога да направя за вас? Съмнявам се, че искате да си купите пергамент или велен, макар че, братко, имам най-хубавия в града. Членувам в гилдията и всичко, което продавам, носи техния знак – добродушното лице на Джефри разцъфна в усмивка. Той поклати глава. – Но вие едва ли сте дошли да купувате. – После стана сериозен. – Заради случилото се в Тауър е, нали?
– Само един въпрос – отвърна Кранстън, докато се опитваше да се намести на малкото столче. – Говори ли ти нещо името Бартоломю Бъргиш?
– И да, и не – отвърна Джефри. – Не го познавам, но съм чувал сър Фулк да говори за него, а веднъж Филипа произнесе името му в присъствието на баща си. Сър Ралф много се ядоса и веднага излезе. Разбира се, попитах Филипа защо. Тя само поклати глава и каза, че бил отдавнашен враг на баща ѝ, но отказа да ми каже нещо повече.
Ателстан внимателно наблюдаваше младежа. Беше ли възможно това апатично и доста женствено конте да е Червеният убиец, ужасният престъпник, който преследваше жертвите си в Тауър?
– Джефри? – поде той.
– Да, братко.
– Откога познаваш Филипа?
– От около две години.
– Харесваше ли те сър Ралф?
Продавачът на пергамент се усмихна.
– Да, един Бог знае защо. Не съм добър ездач и военната служба никога не ми е била присърце.
– Беше ли с него вечерта, когато умря?
– Да, както казах, бях с него в залата. Сър Ралф беше мрачен и пи доста.
– Беше ли пиян?
– Много.
– Ти ли му помогна да стигне до стаята си?
– Не само аз. Мастър Колбрук ми помогна. Отведох сър Ралф до горната площадка на стълбите в кулата на Северния бастион, но коридорът беше толкова тесен, че го оставих на Колбрук за останалата част от пътя.
– И ти прекара онази нощ при мистрес Филипа?
Младежът се почувства неловко и сведе поглед.
– Да. Ако сър Ралф беше разбрал, много щеше да се ядоса.
– Но нали е одобрявал това, че ухажваш единствената му дъщеря? – намеси се Ателстан.
– Мисля, че да.
– Защо? – излая Кранстън. – Както сам каза, ти не си войник.
– Не, не съм. Не съм лорд или рицар, а търговец, сър Джон, при това много добър. Аз съм един от онези, които заемат пари на краля, за да наема рицари – продавачът на пергамент посочи добре заредения си магазин. – Може да не изглежда кой знае какво, но печалбите ми са добри. Аз съм богат човек, сър Джон.
– Още нещо – усмихна се Ателстан. – Засегнахме го и преди. Отишъл си да събудиш сър Ралф. Какво стана?
– Пазачите отвориха вратата на коридора и я заключиха зад мен, както беше наредил сър Ралф. Отидох до стаята и се опитах да събудя коменданта. Не получих отговор, затова се върнах обратно. Казах на пазачите, взех ключа за стаята на Уитън. Канех се да я отключа, но размислих и отидох за Колбрук.
– Защо го направи?
Джефри направи гримаса.
– Заради тишината реших, че има нещо нередно, а и усетих студен повей под вратата на Уитън.
Ателстан си спомни цепнатината под вратата на сър Ралф и кимна. Всеки, който застанеше пред вратата, би усетил силния полъх и би разбрал, че нещо не е наред.
– Защо не отвори вратата сам? – попита Кранстън.
Младежът се усмихна слабо.
– Сър Джон, уплаших се. Много хора не обичаха сър Ралф. Като си помисля сега, явно съм се притеснявал, че в стаята може да има някой.
– А през нощта, когато умря Моубри?
– Бях при мистрес Филипа, доста пиян. Питайте останалите.
– И не си излизал?
Джефри направи гримаса.
– И аз като другите използвах нужника в коридора. Когато прозвуча сигналът, изтичах с тях навън, за да видя какво става. Не направих много. Бях пиян и мразя стъпалата до пътеката на стената. Забавих се, преструвайки се, че върша нещо и намерих Фицормонд и Колбрук над тялото на Моубри – младият човек млъкна и погледна остро Ателстан. – Знам защо сте тук. Още някой е умрял в Тауър, нали?
– Да, да – промърмори свещеникът и му разказа подробно за смъртта на Хорн.
Джефри се облегна назад и тихичко подсвирна.
– Предполагам, че искате да ме разпитате за това – каза той уморено.
– Би ни помогнало – отбеляза Кранстън – да знаем къде си бил снощи.
Парчмайнър сви рамене.
– Работих в магазина, после се напих здраво в близката кръчма "Златния грифон". Можете да питате там.
Ателстан се усмихна. Каква полза, помисли той. Хорн можеше да е убит по всяко време на нощта. Той изучаваше женственото лице на Парчмайнър.
– В Лондон ли си роден? – попита той, като се опитваше да прочете пергамента, който лежеше на бюрото на Джефри.