– Сър Джон – уморено каза той, – нямаме никакъв напредък по убийствата в Тауър. Колко време са ни отпуснали?
– Докато свършим – очите на Кранстън проблеснаха. – Стига, братко! Заповедите са си заповеди и никак не ми харесват мърморещи монаси, заледени пътища и пътувания в студа.
– Разказах ли ти за приготовленията на лейди Мод за Коледа?
Ателстан изпъшка, поклати глава и смушка Филомел, докато Кранстън го забавляваше с пиршеството, подготвяно от лейди Мод: глиганска глава, лебед, еленско, сладкиш с дюли и млечен крем с ябълки. Коронерът бърбореше като сврака, докато слабата светлина на деня угасна, здрачът се спусна като сив прашен облак и обви огромните заснежени пространства. Далечната гора изчезна в мъгливия мрак, който ги обгръщаше, пронизван само от единични светлинки, когато минаваха покрай някое село. Нямаше вятър, но беше мъртвешки тихо и убийствено студено.
– Сигурен съм – прошепна Ателстан, – че птиците ще замръзнат по дърветата, а зайците ще останат в дупките си из хълмовете.
Кранстън, чийто мях изненадващо се беше изпразнил, отвърна с кратка поредица оригвания. Минаха през кръстопът, където висеше черен, замръзнал труп с глава, извита на една страна и обезобразено лице, с което бяха пирували гарваните. Кранстън спря и посочи пътеката към светлина, която се мержелееше в далечината.
– Ще пренощуваме там, братко. Това е хубав, уютен хан – "Приятелят на бесилото" – той се наведе към Ателстан и се усмихна: – Въпреки името ще ти хареса.
Така и стана. Заведението беше чисто, добре преметено, със сигурна конюшня, а подът на пивницата беше наскоро посипан с ароматни треви, вътре гореше буен огън от натрупани цепеници. Единственото, което отблъсна Ателстан, беше идеята да сподели огромното легло с балдахин със сър Джон.
– Не, не, милорд коронер – промърмори Ателстан. – Настоявам да спиш сам.
– Защо?
– Защото, ако се претърколиш върху мен в съня си, ще ме смачкаш.
Сред шеги и смях те оставиха дисагите си там и слязоха в пивницата, където жената на кръчмаря им поднесе големи пайове е риба с хрупкава златиста коричка и вкусен сос, който прикриваше острата миризма на граниво. Ателстан тактично помоли кръчмаря да сложат допълнително легло в стаята им и яде почти така лакомо, както и Кранстън. Естествено, коронерът пи като за последно и когато се натъпка, се облегна на колоната на огромното огнище, оригна се и обяви, че е сит. Ателстан гледаше в пламъците и слушаше с едно ухо внезапно надигналия се вятър, който сега виеше и удряше по плътно затворените капаци.
– Братко?
– Да, сър Джон.
– Тази работа в Тауър може ли да е черна магия?
– Какво имаш предвид?
– Главата, която ми изпратиха.
Ателстан протегна ръка към пламъците.
– Не, не, сър Джон. Както казах, това не е работа на демон, а на нещо по-лошо – на душа, затънала в смъртен грях. Но чия? – Той погледна към сър Джон, който отново беше забил червения си нос в чашата с вино. – Това, което не мога да разбера – продължи доминиканецът, – е защо сега. Защо убиецът е избрал точно този момент? И откъде знае за ужасните събития около смъртта на Бъргиш?
– В какъв смисъл? – завалено попита Кранстън.
– Трябва да търсим мъж или жена без минало, някой, който внезапно се е появил на сцената, но всеки, с когото говорихме, си има някаква история.
Кранстън се оригна.
– Не знам – провлече той. – Все пак може да е черна магия, защото проклет да съм, ако мога да разплета тази история. Както казах на лейди Мод... – внезапно коронерът млъкна, взря се във винената си чаша и доброто настроение изчезна от лицето му.
– Хайде, сър Джон – тихо каза Ателстан. – Време е да спим.
За негова изненада Кранстън се съгласи, пресуши чашата и я тръсна на масата. Изправи се с олюляване и се усмихна доброжелателно на спътника си.
– Но вярваш ли, братко?
– В какво, сър Джон?
– В черната магия? Да вземем например тази история в гробището на църквата ти.