Ателстан се усмихна.
– Честно казано, сър Джон, повече се плаша от човешкото сърце, отколкото от зли демони. Сега ела да си починем.
Ателстан беше доволен, че е преценил добре момента, защото когато изкачиха паянтовото стълбище, Кранстън беше полузаспал и започна жално да нарежда колко му липсва лейди Мод. Доминиканецът го преведе по тъмния, студен коридор до малката стая. Положи го внимателно на леглото, свали ботушите му и го настани колкото можеше по-удобно. Коронерът се обърна, оригна се и тихо захърка. Ателстан се усмихна и зави огромното му тяло. Заспалият Кранстън приличаше още повече на огромната мечка във вътрешния двор на Тауър. Ателстан коленичи пред малкия прозорец, прекръсти се и тихичко произнесе псалма на Давид.
– "От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми."20
Когато стигна до четвъртия стих, мислите на Ателстан се отклониха. Беше ли прав сър Джон, питаше се той. Дали страшният демон, Червеният убиец, не бродеше и в неговото гробище, и в лондонския Тауър? Той затвори очи, довърши псалма и тръгна към нара си. Известно време лежа, заслушан в силното хъркане на Кранстън, и заспа в почти същата секунда, когато в тъмното гробище на "Сейнт Ерконуолд" се замяркаха сенки и се събраха над прясно изкопан гроб.
Единадесета глава
В съня си Ателстан стоеше на тъмен кораб. Бушпритът, мачтата и платната бяха покрити с черен креп. На кърмата зад него един скелет, чието лице приличаше на зловеща бяла маска, държеше руля и му се усмихваше злобно. Морето беше спокойно и прозрачно като дебело, тъмно стъкло. Беззвездното небе над тях висеше над кораба като тъмносин балдахин, докато той се носеше към хоризонта, където яркочервена светлина озаряваше портите към ада. От едната страна на мачтата някаква фигура се разтресе в спазми. Ателстан зърна почернялото, разкривено лице на копача Пайк, свален от бесило. Свещеникът се обърна, когато някой го потупа по рамото. Брат му Франсис стоеше до него: лицето му беше синкавобяло под рошавата черна коса. Тънка червена струйка, подобна на змия, се стичаше от ъгъла на устата му, гърдите му бяха открита рана, в която бълбукаше кръв – тази рана бе станала причина за смъртта му.
– Избяга ли от манастира си, братко? – гласът му звучеше глухо.
Ателстан протегна ръка:
– Съжалявам, Франсис – прошепна той. После се огледа. Беше ли Кранстън тук? Сигурен беше, че чува гласа му.
Свещеникът отиде до входа на трюма и погледна надолу. Там клечеше гола жена; лицето ѝ беше скрито с черен воал, от устата ѝ излезе отвратителна жаба; около шията ѝ се беше увила кехлибарена змия, чиито тесни очи проблясваха като диаманти. Плъх с голям корем беше застанал до нея. Ателстан заслиза по стълбите. Зад жената, суров и невъзмутим, беше коленичил рицар в пълни бойни доспехи, ръцете му бяха отпуснати върху дръжката на големия двуостър меч. Трюмът миришеше на смърт и Ателстан почувства, че някой се притиска до него. Той се задърпа яростно, когато една ръка стисна рамото му.
– Ателстан! Ателстан! Братко, за Бога!
Свещеникът отвори очи. Пълното лице на Кранстън, сбръчкано от загриженост, се бе надвесило над него:
– Братко, какво има?
Ателстан го погледна.
– Сър Джон, просто сънувах – той вдигна ръка и избърса потното си лице. – Сънувах – повтори той.
– Явно сънят не е бил приятен.
– Не, сър Джон. Някаква нощна сукуба със силата на хиляда скорпиони покори ума ми.
Кранстън го погледи въпросително и Ателстан се усмихна.
– Шегувам се. Мисля, че кошмарът ми се дължеше повече на трапезата, отколкото на отвъдното. Прекалено много ядохме снощи.
– Вчера си е за вчера, днес си е за днес – отвърна важно Кранстън. – Хайде, братко, зазорява се.
Ателстан стана бързо, прочете една молитва и се изми с ледена вода от очуканата калаена кана. Събраха вещите си и слязоха в студената, пуста кръчма. Огънят не беше запален и помещението не изглеждаше уютно и весело като предната вечер. Бързо закусиха с топли овесени хлебчета и подсладено вино, оседлаха конете и отново поеха по пътя.
Денят като че ли щеше да бъде хубав. Бледото слънце се канеше да изгрее, превръщайки мрака в мъглива сивота. Конете им отново поеха по замръзналия път. И двамата внимаваха да избягват дупките, чиято дълбочина понякога достигаше човешки ръст и можеха да предизвикат падането и дори смъртта на непредпазливия ездач и коня му. Полето беше пусто и тихо. Ателстан потръпна, когато си спомни кошмара си и зловещата тишина в него. Живият плет от двете страни на пътя още беше покрит с дебел сняг, а полята зад него бяха сковани под ледена покривка. Ято гладни гарвани кръжеше шумно в кръг над малка дъбова горичка; клоните на дърветата бяха черни на фона на просветляващото небе.