– Ще ми се да бях в Лондон – измърмори Кранстън. – Мразя проклетата провинция, мразя тишината.
Ателстан зърна нещо цветно в канавката край пътя и приближи коня си, за да го огледа. Там лежеше труп на замръзнал старец в широка излиняла роба, която го покриваше от главата до коленете. Ателстан затвори очи и прошепна молитва, когато видя синьочерните дупки, които гладните гарвани бяха издълбали в мършавата, безкръвна плът.
– Дано почива в мир! – промърмори Кранстън. – Братко, нищо не можем да направим.
Продължиха през притихнало, спящо село, единствените признаци на живот бяха няколко облака черен дим. След час езда доближиха Лейтън. На кръстопътя съзряха група селяни, скупчили се около почернял ешафод. За радост желязната клетка, която висеше на него, беше празна. Селяните се бяха събрали около труп, а до тях двама яки работници копаеха вкаменената земя в подножието на ешафода. Мотиките и кирките им дълбаеха плитка яма, а дъхът им излизаше на облачета във въздуха. Ателстан погледна към Кранстън. Коронерът сви рамене, но ръката му се плъзна под наметката, за да се увери, че лесно може да извади камата от канията. При наближаването на ездачите селяните се обърнаха. Старица с жълто, набръчкано от възрастта лице и мършаво тяло, увито в изтъркана кравешка кожа се затътри към тях.
– Добро утро! – извика тя. – Странници по този път? – Мътните ѝ очи се усмихнаха лукаво на Ателстан. – Добро утро, отче. Рядкост е да видиш свещеник толкова рано.
– Майко! – извика Кранстън в отговор, като разхлаби шала около устата си. – Добре е да видиш какъвто и да било човек в това проклето време. Какво правите?
– Погребваме Едуиг.
– Тук ли? – попита Ателстан. – Нямате ли църква, гробище?
Старицата вдигна мършава ръка.
– Елате да видите! Елате да видите!
Те подкараха колебливо конете към нея. Конят на Кранстън се подплаши, но Филомел прояви жив интерес към групата около ешафода. Когато коронерът и спътникът му наближиха, селяните се разделиха. Ателстан зърна зачервени, мръсни лица, мазни коси без блясък и по някой изпълнен с омраза поглед към охранените им коне и топлите вълнени наметки. Кранстън хвърли един поглед към тялото на Едуиг, затвори очи и се отдръпна. Селянинът беше обесен. Лицето му беше черно, езикът – полупрехапан, още стиснат здраво между жълтите зъби. Едното му око беше изскочило от орбитата и висеше гротескно върху посинялата буза.
– Мили Боже! – въздъхна Ателстан. – Какво е станало?
– Самоуби се – изкудкудяка старицата. – А ти знаеш закона, отче.
– Да, майко, знам закона – той погледна към малкия дървен кол, облегнат на ешафода. – Сър Джон, предлагам ти да продължим.
Коронерът не чака втора покана. Те обърнаха конете, пренебрегвайки сподавения кикот зад себе си. Ателстан затвори очи и произнесе първия псалм, за който се сети, за да прогони ужасите, които присъстваха неотменно в света на хората. Зад себе си чу тихите звуци от дървен чук, който забиваше кола през сърцето на самоубиеца.
– Мили Боже! – промърмори Кранстън. – Вие, свещениците, трябва да промените това. Един Бог знае защо се е самоубил нещастникът, трябва ли самоубиецът да се погребва до бесилка на кръстопът и да забиват кол в сърцето му?
– Епископите се опитаха да спрат това – отвърна Ателстан, – но учението на Христа в някои свои части е тънко и свободно като паяжина, затова и така го тълкуват някои сърца.
Минаха през Лейтън и тръгнаха по пътеката, която заобикаляше тъмната маса на гората Епинг и ги отведе в Удфорд точно когато църковната камбана би за вечерня. Селцето не беше предразполагащо: няколко селяни, увити с наметките си и с ниско смъкнати качулки, шареха наоколо и гонеха мършави пилета далеч от конете. Момчета носеха вода от кладенеца в очукани ведра, от някои прозорци домакини изхвърляха нощните гърнета по средата на улицата. Дори кръчмата беше още заключена и със спуснати капаци.
– Като село на мъртъвци – промърмори Ателстан.
– Да, може да се каже, братко – отвърна Кранстън през шала. – Студът е прекратил всякаква работа в полето.
Малко момче, пребледняло от студ, внезапно се появи и тръгна тържествено до тях, стиснало мръсна платнена торба в костеливата си ръка. Ателстан спря Филомел.
– Какво има, момче?
Хлапето се взираше с опулени очи в опашката на Филомел.
– Кажи ми, момче, какво искаш?
– Мама каза да ви следвам. И да чакам, докато конят вдигне опашка.