Выбрать главу

Кранстън се засмя.

– Чака да вземе фъшкиите – възкликна той. – Те са отлична тор, а когато се изсушат, горят добре и топлят.

Ателстан се усмихна, отметна качулката си, бръкна в кесията и хвърли пени на момчето.

– Вземи всичко, което пуснат конете ни, момче – тържествено разпореди той. – Ето ти и пени за труда. Познаваш ли семейство Бъргиш? Имат имение наблизо.

– Всички умряха – отвърна момчето, все така втренчило поглед в опашката на Филомел. – Къщата е извън селото, близо до Бъксфийлд, но е изоставена и затворена. Отец Питър ще ви разкаже – то посочи към покрития с плочи покрив на черквата, чиято камбанария от сив камък надничаше над върховете на дърветата.

– Тогава ще спрем там! – каза Ателстан и подкара Филомел в тръс.

Минаха през страничната вратичка в оградата около църквата и поеха по пътеката, която се виеше между дървета и обрасли гробове, докато стигнаха до норманската църква, издигната на билото на малък хълм. До нея имаше скромна двуетажна къща със сламен покрив, а на прозорците имаше само дървени капаци. Ателстан погледна назад. Момчето още беше зад тях – с едната ръка стискаше торбата, а в другата, стиснало юмрук, пазеше пенито от Ателстан, сякаш то беше ключът за райските порти.

– Вътре ли е отец Питър?

– Там ще е – отвърна момчето. – А за още едно пени ще се погрижа за конете ви.

Ателстан кимна и друга монета полетя във въздуха.

– Този младеж ще стигне далеч – промърмори Кранстън, когато слязоха от конете и почукаха на вратата.

Чуха как някой дърпа резето, вратата се отвори и отец Питър надникна навън. Гладко избръснатото му лице беше весело.

– Пътници в това време?

Отец Питър имаше силен провинциален акцент, но въпреки снежнобялата коса и леко прегърбените рамене, беше още енергичен и жизнерадостен. Едва дочака да се представят и ги покани в топлата, приятно миришеща стая, разбърбори се като сврака и започна да ги разпитва. Взе плащовете им и ги покани да седнат на пейката, която доближи към огъня.

– Коронер и доминиканец идват при мен – каза отец Питър с шеговито учудване и седна на столче до тях. Извади три глинени купи от малкия шкаф до огнището и им сипа щедро супа от черното котле, което висеше на желязна кука над пламъците. – Малко риба, билки и каквото е останало от зеленчуците ми – свещеникът извърна очи нагоре. – А, да, и малко лук.

Ателстан и Кранстън поеха горещите купи и засърбаха вкусната супа, която опари устите им, но вля малко топлина в замръзналите им стомаси. Отец Питър ги гледаше, докато се хранеха. Ателстан му се усмихна и остави купата.

– В момента е твърде гореща, за да се яде, отче – прошепна извинително той. – Дори не мога да я държа.

Но Кранстън не срещаше подобни затруднения. Той сърбаше шумно като лакомо куче и обра каквото беше останало с коричките хляб, които отец Питър сложи на дървена чиния пред него. Най-накрая коронерът се оригна, облиза устни и му подаде купата.

– Най-вкусното нещо, което съм ял от много време, отче – извинително промърмори той. – Благодарим ти за гостоприемството. – Коронерът протегна големите си ръце към пламъците. – Няма да те задържаме дълго. Познаваш ли семейство Бъргиш?

Отец Питър присви очи.

– Да – отвърна той. – Познавам ги.

Ателстан започна да гълта полека от вече поизстиналата си супа.

– Ще ни разкажеш ли за тях, отче?

Свещеникът вдигна рамене.

– Какво има за разказване? Бартоломю Бъргиш и жена му живееха в имение близо до Бъксфийлд. Бартоломю беше неспокоен дух, роден да язди и да върти меча, а не да надзирава земеделската работа или да проверява сметките на управителя на имението. Замина за Лондон, където служеше при разни големци. По времето на стария крал беше в гарнизона на Тауър, после замина с другите да се бие в Светите земи.

– А жена му?

Отец Питър направи гримаса.

– Беше тиха, болнава жена. Имаха един син... как се казваше? А, да, Марк – свещеникът въздъхна. – За тях се грижеха добре. Имението имаше управител, а Бартоломю винаги пращаше злато. После, преди четиринайсет-петнайсет години, пристигна вест за смъртта на Бартоломю. Бил убит на кораб, превзет от маврите в Средното море. По онова време Марк беше вече млад мъж. Не личеше да тъгува много за смъртта на баща си, но майка му се разболя и почина година след съпруга си.

– А Марк Бъргиш?

– Той беше като баща си, главата му беше пълна е истории за герои като Роланд и Оливер, за бойни подвизи. Известно време той беше господар на имението. След победите на стария крал във Франция Марк събра пари от банкерите, купи си кон, доспехи и набра от селяните малък отряд стрелци – все хора, които споделяха страстта му към войната и странстванията – свещеникът замълча и се загледа в пламъците. – Помня сутринта, когато заминаха – продължи той замислено. – Беше прекрасен летен ден. Сър Марк яздеше черния си боен кон, тъмночервената му коса беше сресана и намазана с благоуханно масло; пред него оръженосецът носеше знаме е герба на Бъргиш, а зад него крачеха шестима стрелци със стоманени шлемове, дебели кожени жакети, дълги лъкове и колчани със стрели с гъши пера.