– Където е погребан Марк Бъргиш?
– Да, да. Доближих се тихо и в началото мъжът не ме видя. Но когато това стана, се изправи много бързо, придърпа качулката си, мина покрай мен и излезе, без да отвърне на поздрава ми. Зърнах само сиви кичури коса и бяла, добре подстригана брада – отец Питър отпи от чашата. – Бяха минали години, откакто бях видял за последен път Бартоломю Бъргиш и го смятах за отдавна мъртъв, но ми се струва, че мъжът, когото зърнах онази студена декемврийска сутрин, беше самият сър Бартоломю. Имаше неговата походка и стойката на професионален войник.
Ателстан развълнувано се приведе напред, питайки се дали сър Бартоломю беше жив. Той ли беше кървавият убиец, дебнещ жертвите си?
– Продължавай, отче – каза той тихо.
– Не споменах за това пред никого. Селяните щяха да помислят, че пия или че губя ума си – той се усмихна на Ателстан. – Ти знаеш, братко, как овцете обичат да клюкарстват за пастира си.
Ателстан му се усмихна в отговор и хвърли кос поглед към Кранстън, който беше застинал с отворена уста при разкритието на отец Питър.
– Година по-късно – продължи свещеникът, – на Вси светии бях в селската кръчма. Есента беше дошла, времето застудя, стана по-сурово. Говорехме за смъртта и си разказвахме страшни истории за духове. Кръчмарят, Бог да го прости – междувременно почина – изведнъж се обади и каза, че е видял духа на Бартоломю Бъргиш. Разбира се, другите му се изсмяха, но той настоя и каза, че горе-долу по онова време, когато на мен ми се стори, че видях сър Бартоломю, някакъв странник пристигнал в селото късно вечерта и спрял да хапне и пийне в кръчмата. Бил с плащ и ниско спусната качулка, и почти не говорел, освен за да си поръча яденето – отец Питър притвори очи. – Кръчмарят каза, че човекът явно искал да го оставят сам. Все пак, Удфорд е на пътя за града. Много от пътниците не обичат да разговарят с местните хора. Както и да е, странникът се канел да си тръгне, когато прислужницата изпуснала една чаша. Мъжът се обърнал и за миг кръчмарят видял лицето му. Кълнеше се, че бил Бартоломю Бъргиш.
Отец Питър въздъхна:
– Разбира се, аз премълчах това, което бях видял, но бях заинтригуван. Отидох до старото имение близо до Бъксфийлд. Помислих си, че ако е бил Бъргиш, сигурно щеше да влезе в стария си дом. Но открих, че нищо не е пипано – той вдигна рамене и разпери ръце. Само това мога да ви кажа. Един Бог знае дали човекът, когото сме видели с кръчмаря, е бил сър Бартоломю. Не съм чувал други слухове за внезапното му завръщане от чужбина или от гроба, та бях забравил за това.
– Отче – настоя Ателстан, – моля те, спомни си кога се случи това. Преди три или четири години?
Свещеникът се вгледа в огъня.
– Да, преди три години – отвърна той. – Но не мога да ви кажа нищо повече – допълни той с усмивка.
Кранстън се приведе напред и го хвана за ръката:
– Отче, гостоприемството ти може да се сравни само с ценността на това, което ни каза – коронерът погледна Ателстан и се усмихна. – Хайде, братко, още няма обяд. Ако яздим по-бързо, може да стигнем обратно в града, преди да падне мрак – той погледна отец Питър. – Благодаря за гостоприемството, отче – обърна се и хвърли монета на момчето, което още стоеше в ъгъла. – А ти, момче, ще станеш добър оръженосец или търговец.
Те станаха, взеха плащовете си и начаса напуснаха Удфорд. Минаха през Лейтън, покрай ужасния ешафод с пресния гроб в подножието му, после излязоха отново на Майл Енд Роуд. Кранстън, който се беше отбил в една кръчма, за да напълни чудодейния си мях, не спираше да бърбори и размишлява.
– Възможно е, братко – изръмжа той за пореден път с устни, зачервени от гроздовия сок, – съвсем възможно е сър Бартоломю да е още жив и да се крие в Тауър или някъде наблизо, за да води своята мълчалива война на отмъщение.
– Сър Джон – отвърна Ателстан, – бих се съгласил, но къде би се скрил Бъргиш? Член на гарнизона ли е? Кухненски прислужник? Търговец, който има право на достъп?
Кранстън изпухтя.
– Или – продължи той – сър Бартоломю се крие като черен паяк в града, а други изпълняват ужасните му заповеди?
Кранстън спря коня си.
– Слушай, това е Странно – промърмори той.