– Кое?
– Преди три години Уитън бил разтревожен, разстроен, сякаш бил видял призрак. По същото време загадъчна фигура с плащ и качулка била забелязана в кръчмата близо до Тауър, същата личност, вероятно Бъргиш, била видяна и в Удфорд.
– Смяташ, че тревогата на Уитън е била предизвикана от повторната поява на Бъргиш?
– Разбира се.
– Но ако е така, какво е станало после с Бъргиш?
Двамата с Кранстън все още спореха, обсъждайки теориите си, когато стигнаха Олдгейт, дълго след като беше паднал мрак, и влязоха през малка портичка, изрязана в градската порта. Кранстън, пълен с вино и собствени теории, сега беше сигурен, че са стигнали до истината. Ателстан не му възрази. В крайна сметка, заключи той, пътуването им до Удфорд поне беше отклонило ума на коронера от постоянните терзания заради загадъчното поведение на лейди Мод.
Докато Ателстан и Кранстън се връщаха в града, хоспиталиерът Фицормонд още стоеше на двора на Тауър и гледаше огромната мечка, която гълташе остатъци от кухнята на Тауър. Подобно на Ателстан, Фицормонд беше очарован от звяра и тайно се възхищаваше на лудия Ред Хенд – единственият човек, който смееше да се доближи до животното. Въпреки че беше пътувал много, Фицормонд не беше виждал такъв огромен звяр. Повечето мечки бяха дребни и черни – понякога не по-високи от човек, но това огромно рошаво животно му напомняше на историите, които беше чувал от рицари, служили на тевтонския орден в дивите, мрачни гори на север. Как били виждали елени, два пъти по-големи от тези в Англия и зверове като този, който би могъл да счупи гръбнака на кон с мускулестите си лапи.
Внезапно мечката спря да яде и погледна рицаря с малките си свински очички, зачервени от омраза. Отвори уста и изръмжа гърлено, показвайки ужасните си, остри зъби. Големият звяр опъна тежката желязна верига, закрепена за нашийника му. Фицормонд отстъпи и мечката се върна при яденето, като го струпа на мръсна купчина, сякаш подозираше, че Фицормонд иска да ѝ го открадне. Рицарят потропа с крака, за да се стопли. Помисли си, че на другия ден ще напусне Тауър. Вече го беше казал на мистрес Филипа, когато се беше срещнал с нея и доста женствения ѝ годеник.
Фицормонд погледна към жестоките лица на водоливниците на църквата "Сейнт Питър ад Винкула". Да, каза си, утре щеше да плати на капелана да отслужи още една литургия за мъртвите му другари, после да се върне в града и да помоли да го изпратят на мисия далече от тази мрачна крепост.
Стресна се, дочул някакво свистене във въздуха. Вдигна поглед. Гарван? Не. Какво ли беше? Внезапно хоспиталиерът отстъпи назад в паника, защото мечката се надвеси над него, размахвайки огромните си лапи. Тя изрева яростно, черната муцуна и огромните челюсти бяха покрити с бяла пяна. Ръката на Фицормонд посегна към камата, докато мечката танцуваше като демон и дърпаше голямата верига, закрепена за стената. Какво му ставаше на това животно? Какво се беше случило?
Фицормонд се накани да избяга, но когато се обърна, чу как голямата верига се изтръгна и видя мечката да тича към него. Посегна към ножа, но успя да го извади едва наполовина, когато огромните лапи смазаха главата му като гнила ябълка. Ревяща от гняв, мечката впи нокти в незащитения гръб на умиращия рицар и го повлече по калдъръма, възвестявайки победата си с яростен рев.
Дванадесета глава
Ателстан беше бесен. Усети как гневът изгаря вътрешностите му, докато сърцето му се блъскаше в гърдите и кръвта пулсираше в главата му. За миг доминиканецът не даваше пет пари за нищо – и за учението на ордена му да бъде смирен, и за наставленията на Евангелието да бъде добър. Единственото, което имаше значение, беше гневът, който го разтърсваше, докато стоеше сред гробището на "Сейнт Ерконуолд". Снегът вече се беше превърнал в ледена сива киша, която се стичаше по гробовете от дърветата, храстите и ниската стена на гробището, докато продължаваше да се топи под синьото небе и слабото утринно слънце. Ателстан изруга, използвайки всяка мръсна дума, която беше научил от Кранстън. Удари с тоягата, която носеше, по разклатените тухли, достатъчно бесен, за да ги превърне в прах.
Беше намерил всичко в ред при завръщането си: Бонавентура беше заспал, свит на кравай в църквата като дебел епископ, докато Сесили чистеше и метеше нефа. Бенедикта и Уоткин бяха подредили яслата на една от пътеките, използвайки фигурки, издялани от Хъдъл. Художникът беше довършил и картината "Христос в яслата", точно над купела до вратата на църквата. Дори свинята на Урсула не беше предприела редовните си набези в градината му, а копачът Пайк беше почистил посипаната с чакъл пътека пред църквата.