Ателстан беше обявил, че е доволен и беше побъбрил с енориашите си за разни техни проблеми, докато прибираше Филомел в конюшнята, поеше го и го хранеше. Но дори тогава беше забелязал безпокойството по лицата на онези, които бяха дошли да го поздравят: Бенедикта, Пайк, Уоткин, Сесили и калайджията Таб. Бяха го следвали из църквата и отговаряли на въпросите му, докато си разменяха скрито разтревожени погледи.
Отначало Ателстан беше решил, че става дума за някакъв дребен проблем. Дали Сесили пак флиртуваше, а може пък някой от синовете на Пайк да се беше изпикал в църквата? Може би Ранулф беше взел назаем Бонавентура или някое от децата на Уоткин отново беше пило от купата със светена вода? Членовете на енорийския съвет се суетяха край него като подплашени кокошки. Накрая, точно преди да заключи църквата, Ателстан се умори от потайността им.
– Хайде! – настоя той, изправен срещу тях. – Какво е станало?
Те запристъпваха на място, отбягвайки погледа му. Бенедикта внезапно се загрижи за някакво петно на роклята си.
– Гробището, отче! – избъбри Уоткин. – Гробът на Смукача е бил осквернен.
– Кога?
– През нощта, докато те нямаше.
Ателстан така се беше ядосал, че беше използвал език, който би накарал дори копача Пайк да пребледнее.
– Може би сега сър Джон ще направи нещо – тактично се намеси Бенедикта. – Или да подадем жалба до местния общински съветник?
– Да! – рязко каза Ателстан. – А може би прасетата ще започнат да летят и утре сутрин ще намерим свинско по дърветата. Хората, които вършат тези ужасни неща, са негодници! Те са безбожници и не се боят нито от Бога, нито от хората. Дори езичниците почитат телата на мъртвите. И куче не би направило това!
Енориашите му се бяха разотишли, по-уплашени от гнева на своя благ свещеник, отколкото от ужасните новини, които бяха донесли. Ателстан беше изтичал до къщата си и беше изпил чаша вино със скорост, на която Кранстън би се възхитил. Тази нощ спа неспокойно, изобщо не му хрумна да се качи на камбанарията и да изучава звездите. Мята се и се въртя в леглото, кипящ от гняв заради греховното оскверняване на гробището. На другата сутрин стана рано, отвори църквата, нахрани небрежно Бонавентура, претупа утринния ритуал, опитвайки се да се съсредоточи върху богослужението. Като хитър котарак, какъвто си беше, Бонавентура усети промяната в настроението на покровителя си и тихо се измъкна. В края на службата, преди последната благословия, Ателстан заговори рязко и отсечено.
– Гробището ни отново беше осквернено – заяви той. – Аз, Ателстан, свещеник на тази енория, се заклевам пред Бога, че повече няма да погреба никого, докато земята не бъде осветена отново и този проблем – решен! – Той огледа свирепо малкото си паство. – Ще отида при най-видните личности в страната, ако се наложи, при младия крал или кентърбърийския архиепископ. Ще бъдат сложени стражи и – прости ми, Боже – ще се погрижа тези злодеи да бъдат обесени!
Енориашите се бяха разотишли тихо и докато постепенно се успокояваше, Ателстан се почувства виновен, гледайки опустошения гроб на Смукача.
– Не си обуздал гневливия си нрав, свещенико – промърмори си той, – същият е, като преди двайсет години. И езикът ти е остър, както винаги.
Той си пое дълбоко дъх. Да, беше се държал твърде сурово, твърде рязко с Бенедикта и другите, помисли си той, но особено с вдовицата. Тя беше останала няколко секунди след службата, не за да клюкарства, а да му каже, че главният пристав, мастър Бледърсниф, я причакал по пътя ѝ към църквата. Искал да говори с Ателстан по спешен въпрос.
– Да – промърмори Ателстан, – мастър Бледърсниф, както обикновено, затваря конюшнята, след като конят е избягал!
Той почувства нов пристъп на гняв. Ако "Сейнт Ерконуолд" беше една от богатите градски църкви, веднага щяха да сложат стража и това никога нямаше да се случи. Дори Кранстън, дебелият коронер, не беше помогнал, затънал като някаква ревлива девойка в собствените си грижи. Ателстан отново огледа гробището – беше толкова студено, толкова мрачно. Спомни си отец Питър и завидя на спокойния му живот.
– Проклетият Кранстън! – промърмори той. – Проклето убийство! Проклетият Тауър! Проклетите сърца на хората и техните злини! – Той ритна ледената кал и просъска: – Аз съм свещеник, не помощник на шерифа!
– Отче! Отец Ателстан?
Доминиканецът се обърна и погледна гневно младия вестоносец, който стоеше зад него, увит в наметката си.
– Какво има, човече?
– Сър Джон Кранстън ме праща от Тауър. Иска да те види в кръчмата "Светият агнец", близо до Чийпсайд.