Когато вратата тихо се затвори зад младия човек, Ателстан хвърли свиреп поглед на лекаря.
– Трябваше да бъдеш по-внимателен, Винсентий. Вземал си труповете и когато си приключвал с тях, си хвърлял остатъците в Темза. Но реката е бавна. Тази сутрин грозните останки от твоята касапска работа изплуваха отново на брега.
Лекарят още се подпираше на стената и внимателно наблюдаваше свещеника.
– Много си наблюдателен, свещенико. Бенедикта ме предупреди.
Ателстан се сепна от погледа на лекаря.
– Да – отвърна той и седна на един стол, – но трябваше да бъда още по-наблюдателен. След като подадох нафора през процепа за прокажени, открих мазилка по пръстите си. – Гневният му поглед изгаряше лекаря. – Знаеш ли, че това е светотатство? Да вземаш нафора като прикритие за богохулните си дела – Ателстан се огледа. – Да, трябваше да бъда по-наблюдателен. Не те видях с просешка паничка, не помня и да си обикалял улиците край църквата – той се изправи. – Ти наруши и Божиите, и кралските закони. Тръгвам си, но ще се върна с градската стража. Довечера ще бъдеш в Нюгейт и ще се готвиш да бъдеш съден от кралския съд в Уестминстър.
– Бенедикта каза също, че си свободомислещ свещеник. Няма ли да ме попиташ защо съм постъпил така, отче? – каза меко Винсентий.
Погледът му внезапно стана напрегнат и предпазлив.
– Прегреших – прошепна той и се облегна на стола си. – Но каква вреда съм причинил? Не, не – той махна с ръка към Ателстан. – Чуй ме! Учил съм медицина в Болоня, при арабите в Испания и Северна Африка, и в голямата школа по медицина в Салерно. Но лекарите не знаят нищо, отче, освен как да слагат пиявици, които изсмукват цялата кръв на човека – Винсентий сплете пръсти и опря лакти на писалището. – Единственият начин да изучим човешкото тяло е да го разрежем. Да проучим всяка част; да изследваме положението на сърцето или пътя на кръвта, или устройството на стомаха. Но Църквата го забранява – той вдигна отрупаната си с пръстени ръка. – Кълна се, че не исках да проявя неуважение, но аз жадувам за медицински знания, отче, както ти – да спасяваш души. Къде можех да отида? На местата за екзекуция или на бойните полета, където телата са така обезобразени, че не могат да се разпознаят? Затова дойдох в Съдърк, извън границите на столичната юрисдикция. Да, да – той видя раздразнението в погледа на Ателстан. – В бедна енория, където никой не го е грижа за гладните деца, които обикалят улиците около църквата ти – Винсентий си играеше с малко ножче. – Престорих се на прокажен, за да следя какво става в гробището и вземах само трупове, към които никой нямаше претенции.
– Аз имах! – извика Ателстан. – Бог имаше! Църквата имаше!
– Да, аз вземах труповете – продължи Винсентий – и ги подлагах на дисекция. С Гидо ги хвърляхме нощем в реката, но спряхме заради големия студ – той поклати глава. – Сгреших, но нима ще ме преследваш за това? Свърших добра работа тук, отче. Излез на улиците на Съдърк, говори с майката с изрязаната киста в слабините. С момчето, чиито очи вече са чисти. С работника, чийто крак наместих правилно. И ако ме обесят, какво от това, братко? Какво ще се промени? Бедните ще продължават да умират, а лекарите от Чийпсайд, които изцеждат и здравето, и парите на пациентите си, ще се зарадват да видят как танцувам на въжето.
Ателстан се отпусна уморено на стола.
– Не искам смъртта ти – отвърна той. – Искам мъртвите в гробището ми да почиват така, както иска Бог. Искам да си заминеш, докторе – Ателстан стана и отупа расото си. – Съжалявам, че те ударих – той погледна Винсентий в очите, – но трябва да се махнеш оттук. Не знам къде ще отидеш и не ме интересува, но до седмица искам да си напуснал града. – Внезапно Ателстан почувства умора и слабост и осъзна, че от доста време не е хапвал. Спомни си, че Кранстън го чака и погледна отново към лекаря. – Затова – добави той – ми дължиш услуга.
Винсентий се облегна.
– Каква е тя, отче?
– Всъщност са две. Първо, имал си посетителка – лейди Мод Кранстън. Защо беше дошла тя?
Винсентий се усмихна.
– Въпреки че е в трийсетата си година, лейди Мод е enceinte.
Ателстан го зяпна невярващо.
– Носи дете?
– Да, свещенико. От около два месеца. И тя, и детето са здрави, но се бои, че сър Джон няма да ѝ повярва. Не иска да го разочарова. Мисля, че са загубили дете преди години.
Ателстан кимна и лекарят се наслади на слисаното му изражение.
– Тя ми каза за сър Джон и аз деликатно ѝ препоръчах да се откаже от удоволствията на плътта. Доколкото знам, съпругът ѝ е мъж като планина.
– Да – отвърна Ателстан, все още изумен от откритието си. – Сър Джон определено е такъв.