– А втората услуга, отче?
– Служил ли си в Светите земи?
– Да. Известно време практикувах в болниците в Тир и Сидон.
– Ако срещнеш някого там, как го поздравяваш?
Сега лекарят изглеждаше изненадан.
– Шалом – отвърна той. – На езика на семитите означава "Мир вам".
Ателстан вдигна ръка.
– Доктор Винсентий, сбогом. Не очаквам да се видим пак.
– Свещенико?
– Да, лекарю.
– Заради това, което направих ли се радваш, че си тръгвам, или защото няма да видя пак вдовицата Бенедикта? Ти я обичаш, нали? Ти, който бързаш да обвиниш другите!
– Не, не я обичам – отсече Ателстан.
Но още докато затваряше вратата след себе си, знаеше, че подобно на свети Петър се отрича от истината.
Сър Джон Кранстън, градски коронер, седеше с мътен поглед, обзет от самосъжаление, в един ъгъл на "Светия агнец" и гледаше към Чийпсайд. Беше изпил цяла кварта ейл. Ателстан още го нямаше, затова реши да се прибере. Щеше да се разправи с жена си като мъж на място – със сурови обвинения и изненадващи въпроси – но му се искаше доминиканецът да беше дошъл. Нуждаеше се от съветите му за толкова много неща.
Той се облегна на стената и огледа кръчмата. Последното убийство в Тауър беше ужасно. Беше отишъл да види осакатеното тяло на Фицормонд: половината му лице беше откъснато, а трупът така обезобразен, че не би било възможно да се разпознае. Той потърка страната си. Отначало Колбрук беше решил, че е било злополука.
– Току-що се беше смрачило – съобщи му помощникът. – Фицормонд, по обичая си, беше отишъл да гледа мечката. В един миг всичко беше спокойно, в следващия сякаш Сатаната изскочи от ада. Мечката се освободи и разкъса безпомощния хоспиталиер. Повиках стрелци и убихме мечката – Колбрук вдигна рамене. – Сър Джон, нямахме избор.
– Случайно ли се е освободила мечката? – попита коронерът.
– Отначало мислехме така, но когато огледахме звяра, открихме това в един от задните му крака – помощник-комендантът подаде на Кранстън малка стрела, като от арбалет, с какъвто би ловувала дама.
– Кой беше в Тауър по това време?
– Всички – отвърна Колбрук. – Аз, мистрес Филипа, Растани, сър Фулк, капеланът Хамънд – всички освен мастър Джефри, който се беше върнал в магазина си в града.
Кранстън беше му благодарил и беше отишъл в занемарената, влажна постройка до "Сейнт Питър ад Винкула", където лежаха обезобразените останки на Фицормонд, чакащи да бъдат зашити в саван. Трупът беше ужасна гледка – просто една кървава купчина месо. Кранстън си беше тръгнал колкото се може по-бързо, разпита всички, които намери и заключи, че стрелата е била изстреляна от някой скрит стрелец. Това бе вбесило мечката, тя бе изтръгнала халката и нападнала Фицормонд.
Кранстън огледа още веднъж кръчмата, въздъхна и притвори очи. Няма ли начин да разрешим това убийство, помисли си. И къде, по дяволите, е Ателстан?
– Милорд коронер?
Кранстън отвори очи.
– Къде беше, свещенико? И защо се хилиш?
Ателстан се усмихна и извика на кръчмаря:
– Две чаши от най-хубавото ти бордо! Говоря сериозно – той седна, без да престава да се усмихва на сър Джон. – Милорд коронер, имам новини за теб.
Тринадесета глава
Сър Джон Кранстън седеше на стола с висока облегалка в голямата си, настлана с каменни плочи кухня, и гледаше влюбено лейди Мод, която стоеше до масата и пълнеше гърненца със захаросани ядки. Не можа да повярва на новините от Ателстан, поне отначало. Осъзна истината едва след още три чаши бордо и повторния разказ на Ателстан какво беше научил от доктор Винсентий. Най-после всичко се изяснява, помисли си Кранстън...
Той хвърли крадешком поглед към талията на жена си и разбра, че пищните поли на лейди Мод прикриват всяко възможно разширяване. Дори нощниците ѝ бяха подплатени. А и никога не му беше минавала мисълта, че може да имат друго дете. След като Матю умря едва тригодишен от чума преди много време, Кранстън беше загубил надежда за наследник. Той потропа с пръсти по облегалката на стола. Лейди Мод улови погледа му и помириса едно гърненце, за да скрие изненадата си от внезапната промяна в настроението на сър Джон. Трябваше ли да му каже сега, питаше се тя. Или да изчака до Коледа, както беше замислила?
Лейди Мод беше смаяна, когато месечното ѝ кръвотечение спря и приятелка ѝ препоръча доктор Винсентий. Лекарят потвърди надеждите ѝ, даде ѝ разумни съвети какво да яде и пие и ѝ препоръча да не се преуморява. Трябваше да се откаже от любовните нощи със сър Джон, но не можеше да му каже причината. Трябваше да бъде сигурна. Лейди Мод прехапа устни. Имаше и друга причина: когато сър Джон разбереше истината, нямаше да я остави на мира. Щеше да се навърта край нея като голямо куче-пазач, да наблюдава всяко нейно движение и непрекъснато да ѝ повтаря, че трябва да се пази и да се грижи за себе си. Лейди Мод сведе глава и се помоли наум детето да бъде здраво. Нямаше да забрави как изглеждаше сър Джон, когато Матю умря. Той, който притежаваше куража на лъв, седеше и като малко момченце беззвучно лееше потоци сълзи.