Мислите на сър Джон клоняха в същата посока: той тържествено беше обещал на Ателстан да не обсъжда въпроса с жена си, а да изчака тя да го направи. Както и да позволи на Винсентий да напусне свободно Лондон. Но Кранстън присви очи, щеше да си помисли пак за това. Може би през новата година трябваше да разпрати писма до всички шерифи в Англия за доктор Винсентий и незаконните му действия из гробищата? Коронерът се размърда и погледна към Ателстан, който разговаряше оживено с просяка Лейф.
– Братко, ще останеш ли за вечеря?
– Не, сър Джон, трябва да тръгвам. Може би по-късно.
– А работата в Тауър?
Ателстан се изправи.
– Не знам, сър Джон. Може би е най-добре да хапнеш и да обмислиш спокойно това, което вече знаем. Ще го обсъдим друг път – той погледна с интерес гърненцата, които пълнеше лейди Мод. – Гости ли очаквате за Коледа?
– Така мислех, отче – отвърна тя. – Роднините ми от Тивъртън в Девън – лейди Мод хвърли престорено ядосан поглед към сър Джон, който изсумтя недоволно. – Трябваше да дойдат, но пътищата са непроходими, дори пратениците не могат да преминат. Разговарях с жената на един от съветниците. Каза, че търговията на съпруга ѝ много пострадала. Всички пътници, отиващи на югозапад, трябвало да се върнат.
Ателстан се усмихна, а лейди Мод се върна към захаросаните плодове. Тя се опита да прикрие тревогата си, когато брат Ателстан уведоми сър Джон, че един от енориашите му, доктор Винсентий, напускал Съдърк и нямало да се върне. Лейди Мод извърна лице. Съжаляваше, че лекарят заминава. Беше много опитен. Тя въздъхна и погледна към масата. Сега трябваше да си потърси друг лекар, по-добър от некадърниците, които живееха около Чийпсайд.
Ателстан намигна тайно на Кранстън, сбогува се и излезе на притъмнялата улица. Взе Филомел от конюшнята на "Светия агнец" и пое обратно в мрака, усмихвайки се при спомена за реакцията на сър Джон на новината. Надяваше се лейди Мод да е чула, че Винсентий заминава. Може би, заключи Ателстан, така беше най-добре за всички.
Внезапно Филомел се подхлъзна върху леда. Ателстан изпъшка примирено, слезе, хвана юздите и внимателно поведе стария кон по тъмната улица между високите, мрачни къщи. Пред всяко от големите имения в Чийпсайд гореше маслена лампа, но когато свещеникът зави на ъгъла при "Сейнт Питър" на Корнхил и тръгна по Грейсчърч към Бридж Стрийт, улицата стана по-тъмна. Трябваше да се движи внимателно между купчините боклук, изпражненията и остатъците от храна, край които пируваха плъхове. Зад него се тръшна врата, нощна птица, гнездеща под стряхата, излетя, пърхайки с черните си криле и го накара да подскочи. Просяци хленчеха за милостиня. На ъгъла стоеше проститутка и заради оранжевата перука изглеждаше още по-бледа на светлината на свещта, която държеше в ръка. Тя се изкикоти, видяла Ателстан, и направи груб жест. Той очерта във въздуха кръстния знак към нея. Градски побойник, облегнат на вратата на кръчма, видя самотната фигура и стисна дръжката на ножа си. Но когато съзря тонзурата на Ателстан и разпятието на врата му, размисли.
Свещеникът продължи напред и се зарадва при вида на войниците, които пазеха Лондонския мост, осветени от факли. Вратите бяха затворени, но градските стрелци разпознаха "капелана на коронера", както наричаха Ателстан и го пуснаха.
Свещеникът пресече моста, копитата на Филомел отекваха кухо по дървените греди. Безмълвието беше злокобно. Обикновено мостът беше оживен, но сега тънеше в тишина, обвит от гъстата речна мъгла. Ателстан имаше чувството, че пресича бездната между рая и ада. Чайките, които гнездяха на дървените подпори отдолу, излетяха и закрещяха възмутено от това неочаквано нашествие. Ателстан си спомни гарваните в Тауър. Още една смърт, помисли си, две – ако броеше мечката. Беше му мъчно за животното.
– Може би така е било най-добре – промърмори си той. – Не съм виждал толкова нещастно животно.
Спомни си за поученията на някои францисканци, които, следвайки основателя на ордена си, твърдяха, че всички животни са Божии създания и не бива да бъдат държани в плен, нито подлагани на жестокост.