– Защо, сър Джон? – попита приставът с лице, подобно на миша муцуна.
– Защото идва Коледа! – изрева коронерът в отговор. – И Христос, младенецът от Витлеем, отново ще бъде с нас!
Приставът се канеше да възрази, но Кранстън посегна към дръжката на ножа си и той побърза да разреже въжетата на жената. Тя се оплези на пристава, направи мръсен жест към Кранстън и хукна по уличката. Сър Джон навлезе в Пети Уелс. Пристигна в кръчмата, хвърли юздите на конярчето и влезе наперено в приятно ухаещото помещение.
– Свещенико, къде си, по дяволите! – изрева той и уплаши до смърт другите клиенти, а кръчмарят с широко ококорени очи хукна да го обслужи.
– Сър Джон, доволен ли си?
– Като муха на конски задник през лятото! – изрева в отговор сър Джон и му хвърли чудодейния мях. – Напълни го! Монахът ми каза да се срещнем тук – промърмори той.
Огледа се през дима и видя Ателстан, полузаспал на една маса.
– Донеси ми чаша херес – нареди Кранстън на кръчмаря. – С пресни овесени питки и парчета пушен бут! – Той облиза устни. – За монаха задушена змиорка и, макар че са пости, ще пийне ейл с вода.
Коронерът прекоси помещението и потупа полузаспалия Ателстан по рамото.
– Събуди се, братко! – извика той. – Защото дяволът се разхожда, реве като лъв и се чуди кого да погълне!
– Надявам се, че ръката му е по-лека от твоята, Кранстън – измърмори Ателстан, отвори очи и погледна уморено нагоре.
Кранстън се наведе към него.
– Добро утро, монахо.
– Аз съм свещеник.
– Добро утро, свещенико. Защо не си изпълнен с радост от наближаващата Коледа?
– Защото, сър Джон, ми е студено, уморен съм и съм напълно обезкуражен – Ателстан щеше да продължи с оплакванията, когато видя дяволитите пламъчета в очите на Кранстън. – Радвам се да те видя щастлив, сър Джон. Предполагам, че си поръчал храна.
Кранстън кимна, свали голямата боброва шапка от главата си и се стовари на пейката срещу него.
Бяха изяли всичко и Кранстън беше погълнал две чаши кларет, преди Ателстан да довърши историята си. Коронерът поклати глава, зададе няколко въпроса и подсвирна тихичко.
– Да му се не види, сигурен ли си, братко? И всичко това заради една невинна забележка на лейди Мод?
Ателстан вдигна рамене.
– Забележките на лейди Мод предизвикаха голямо смайване през последните дни, сър Джон.
Кранстън се оригна, стана и поиска меха си, хвърляйки монети на кръчмаря.
– Направи ли, каквото ти поръчах, сър Джон? – попита Ателстан.
– Да – коронерът се протегна и прозя. – Всичките ни заподозрени чакат в Тауър, макар че Парчмайнър ще закъснее. Нали първо искаш да се видиш с Колбрук?
– И с Ред Хенд.
– Да, Ред Хенд.
– Носиш ли заповед, сър Джон?
– Не ми трябват никакви заповеди! Аз съм Кранстън, кралски коронер в града и те или ще ми отговарят, или ще си носят последствията.
Излязоха от кръчмата, където оставиха конете си, минаха по няколко улички и влязоха през зеещата порта на Тауър. Колбрук ги чакаше при къщичката на вратаря. Ателстан забеляза, че е сложил доспехите си.
– Проблеми ли очакваш, мастър помощник?
– Нарежданията на сър Джон са много строги – отвърна Колбрук.
– Къде е Ред Хенд?
– Защо ви е този смахнат?
– Защото аз наредих – отвърна Кранстън.
Пресякоха двора, където под широките ивици сива киша вече се виждаше рядка тревица. Двама войници вървяха зад тях. Колбрук изпрати единия при малката врата в основата на Бялата кула. Ателстан погледна натъжено към далечния ъгъл, където беше седяла голямата мечка, сега пуст и тъжен. На земята още се виждаха следи от лапи и няколко жалки парчета храна, разпръснати върху заледения калдъръм.
– Бог да дари покой на душата на мечката – промърмори Ателстан.
Кранстън се обърна.
– Имат ли мечките души, братко? Отиват ли в рая?
Ателстан се усмихна.
– Ако раят ти има нужда от мечки, сър Джон, тогава ще има мечки! Но предполагам, че в твоя случай раят ще бъде пълен с кръчми.
Кранстън се плесна по бедрото с бронираната си ръкавица.
– Харесваш ми, братко – и се усмихна на изненадания Колбрук.
Внезапно вратата на Бялата кула се отвори и войникът се появи отново, влачейки за мършавия врат Ред Хенд.
– Пусни го! – извика Ателстан. Приближи се, приклекна и стисна ръката на гърбавия. Погледна в мътните очи на лудия и видя следи от сълзи по зачервените му бузи.
– За мечката ли скърбиш, Ред Хенд?
– Да. Няма го приятеля на Ред Хенд.
Ателстан погледна войника и му даде знак да се отдръпне.