– Знам, Ред Хенд – прошепна свещеникът. – Мечката беше величествен звяр, но сега ще бъде щастлива. Духът ѝ е свободен.
Влажните очи на Ред Хенд се втренчиха в Ателстан. Лудият се усмихна.
– Ти приятел ли си на Ред Хенд?
Ателстан огледа лицето на гърбавия, рядката му бяла коса и гротескните шарени дрипи. Спомни си други мъдри думи на отец Анселм: "Винаги помни, Ателстан, у всеки човек има Божия искра. И пламъкът гори еднакво силно и в счупено гърне, и в най-изящната лампа."
– Приятел съм ти – отвърна свещеникът, – но ми трябва помощта ти.
Погледът на Ред Хенд стана предпазлив.
– Искам да ми покажеш тайните си.
– Какви тайни, мастър?
– Какво, по дяволите, правиш, братко?
Ателстан хвърли предупредителен поглед на коронера.
– Виж, Ред Хенд – прошепна свещеникът. – Ти ми говореше за стаи, за зазидани тъмници.
Лудият се опита да измъкне пръстите си от ръката на Ателстан, но свещеникът го държеше здраво.
– Моля те – продължи той. – Имаше ли сър Ралф такива тайни килии? Ако ми кажеш, мога да заловя човека, който е виновен за смъртта на мечката.
Лудият нямаше нужда от друго поощрение. Той се обърна.
– Чакай! Чакай тук! – помоли и затича обратно през малката врата на Бялата кула. Появи се след няколко секунди с малко звънче, което разлюля.
– Следвайте Ред Хенд! – извика той. – Следвайте Ред Хенд!
Кранстън погледна невярващо Ателстан. Колбрук изглеждаше ядосан.
– Какво е намислил дребният негодник? – промърмори Кранстън, когато тичащият луд ги поведе през вътрешния двор към една ръждясала врата в подножието на кулата Уейкфийлд. Ред Хенд спря пред вратата, поклони се три пъти и издрънка със звънчето.
– Какво има вътре?
Колбрук вдигна рамене.
– Тъмници, изкопани дълбоко в земята.
– Отвори!
– Нямам ключове.
– Не възразявай! – излая Кранстън. – Отвори проклетата врата!
Колбрук се обърна, сложи ръце на кръста си и закрещя заповеди. Дотичаха войници. Под нарежданията на Колбрук те дотъркаляха голям таран и заудряха с желязната му глава вратата, докато тя се изкриви и падна от пантите.
– Факли! – нареди Кранстън.
Донесоха ги и ги запалиха бързо. Ред Хенд заподскача надолу под покритите със слуз стълби, които потъваха в ледена тъмнина. В подножието им започваше малък коридор – тесен, влажен и вонящ. Отдясно нямаше нищо освен влажни стени, отляво – две врати на килии с ръждясали ключалки. Ателстан застина, чул скърцане и шумолене, обърна се и съзря лъскаво кафяво телце да се отдалечава в мрака.
– Разбийте вратите! – изрева Кранстън.
Войниците се хвърлиха върху дебелото, но изгнило дърво и пробиха голяма дупка. Ателстан взе факла и влезе вътре. Нямаше нищо освен плъхове, които цвърчаха върху гниеща купчина слама в далечния ъгъл.
– По дяволите! – изсъска Кранстън. – Нищо!
Измъкнаха се през разбитата врата. Кранстън взе факела и огледа стената между вратите.
– Виж, Ателстан! – възкликна той.
Доминиканецът внимателно огледа стената.
– Това е друга врата – продължи Кранстън, – но е била зазидана. Виж, още се очертава и мазилката е по-прясна от тази на останалата част от стената.
– Намерихте я! Намерихте я! Намерихте я! – Ред Хенд пляскаше с ръце и подскачаше като немирно дете. – Те намериха тайната врата! – запя той. – Спечелиха играта! – После спря да вика. – Аз направих това – гордо каза той. – Сър Ралф Уитън ми поръча. Вратата беше заключена и аз я зазидах.
– Кога? – попита Ателстан.
– Преди години. Години!
Кранстън щракна с пръсти.
– Съборете тази стена!
Войниците заблъскаха с големите чукове и скоро коридорът се напълни с гъст бял прах.
– Има врата! – възкликна един от тях
– Разбийте и нея! – нареди Кранстън.
След няколко минути изгнилото дърво зад разрушената зидария поддаде и войниците направиха достатъчно голяма дупка, през която да минат Ателстан и Кранстън.
– Мили Боже! – прошепна Кранстън, вперил поглед в разлагащия се скелет, проснат върху купчина боклуци. – Кой е този човек? И кое адско изчадие го е обрекло на такава ужасна смърт?
– Ще ти отговоря, сър Джон. Подозирам, че това са тленните останки на сър Бартоломю Бъргиш. Уитън, затънал в греха на убийствата, е наредил да го зазидат.
– Виж! – изсъска сър Джон, грабна факела и го вдигна към стената, където беше опряна бялата костелива ръка. Ателстан се вгледа в грубата рисунка на тримачтов кораб, издълбана в камъка – същата, която беше видял на бележките, изпратени на сър Ралф и останалите. Кранстън се опули от изумление.
– Братко, прав си.