– Да, сър Джон. Сега нека видим дали и останалата част от теорията ми е вярна.
Казаха на Колбрук да остави пазачи при килията и бързо излязоха на чист въздух във вътрешния двор.
– Какво открихте? – неспокойно попита помощник-комендантът, който излезе след тях.
– Търпение, мастър помощнико. Елате, ще ви искам още услуги.
Ателстан го поведе за лакътя встрани от другите. Кранстън видя, че двамата разговарят тихичко.
– Трябва ли ви Ред Хенд?
Гърбушкото се появи внезапно и заподскача нагоре-надолу.
Кранстън се усмихна, бръкна в кесията, пъхна две сребърни монети в ръката му и леко го потупа по бузата.
– Засега не, Ред Хенд. Но имаш моите благодарности, благодарностите на регента, на кмета и на град Лондон.
Очите на гърбушкото заискриха от удоволствие. Той се отдалечи бегом, подскачайки от радост, като лудуваше и се смееше на черните гарвани, които грачеха шумно над него.
– Ред Хенд е герой! Ред Хенд е герой! – крещеше той.
Ателстан се върна при сър Джон.
– Дадох нареждания на помощник-коменданта – каза той.
– Хайде, милорд коронер, драмата е на път да започне.
Останалата част от обитателите на Тауър, свързани с убийствата, чакаха в покоите на Филипа. Сър Фулк беше облечен много елегантно, с тъмнолилава роба, обточена със златен кант. Филипа, която беше в пълен траур и косата ѝ бе покрита с черен воал, седеше до прозореца, свела глава над бродерията си. Растани беше приклекнал край огнището, капеланът седеше на стол срещу него. Всички освен Филипа погледнаха намръщено Ателстан и Кранстън.
– Чакаме вече час – извика сър Фулк.
– Браво! – отвърна сър Джон. – И ако пожелая, ще чакате още един час! Тук сме по кралски дела. Четирима души са мъртви, а един от тях е сър Ралф Уитън, кралски служител и пълен негодник!
Мистрес Филипа вдигна поглед, лицето ѝ беше пребледняло от гняв. Ателстан стисна клепачи, макар че сър Джон ѝ се извини веднага най-тържествено.
– Е, ще започваме ли? – извика сър Фулк.
– След малко, след малко – каза Ателстан. – Чакаме мастър Колбрук и младия Джефри.
Кранстън се отпусна на седалката до прозореца до Филипа, но тя му обърна гръб. Ателстан приближи един стол до масата и подреди принадлежностите си за писане пред себе си. Задъхан, Колбрук отвори вратата.
– Всичко е готово, сър Джон – помощникът отиде при Ателстан. – Ето, братко.
Ателстан стисна ръката му и прикри зад широкия си ръкав това, което му даде помощникът. После огледа смълчаната стая. Тук, помисли си той, ще заловим убиеца.
Четиринадесета глава
Кранстън въртеше палци и се усмихваше широко на всички. Ателстан с мълчаливо удивление забеляза, че под наметалото сър Джон носеше жакет и панталон в тъмнозелено със сребърни пискюли и копчета. Една от най-хубавите му премени – сигурен знак, че е в добро настроение. Останалите бяха доста смълчани: Хамънд гледаше в пода, Растани – в огъня. Сър Фулк хапеше устни и потропваше нетърпеливо с крак. Колбрук се суетеше, а Филипа забиваше яростно иглата в бродерията. Отвън прозвучаха стъпки и влезе Парчмайнър. Ателстан зърна стражите отвън и се зарадва, че Колбрук се е сетил да постави войници наблизо. Джефри беше зачервен и задъхан. Усмихна се на Филипа, прекоси стаята и нежно я целуна по устните, после се огледа очаквателно.
– Сър Джон! Братко Ателстан! Какво е толкова спешно?
Доминиканецът се изправи.
– Шалом, Джефри.
– Мир и на теб, братко – внезапно лицето на младежа поруменя още по-силно.
Ателстан се усмихна:
– Откъде знаеш семитската дума за "мир"?
Джефри вдигна рамене:
– Купувам и продавам. Знам не един език.
– Вдигни си ръкавите, мастър Парчмайнър!
Младежът изглеждаше объркан:
– Защо?
– Вдигни ги!
– Не разбирам...
– Вдигни ги веднага! – нареди Кранстън.
Парчмайнър разкопча бродираните си маншети и Ателстан видя бледите ивици кожа на китките му.
– Защо имаш следи от робски окови? – попита доминиканецът. – От търговия ли? – той бързо извади ножа на Парчмайнър от колана му и го хвърли на Кранстън. – И как са роднините ти в Бристъл? Имаш ли новини от тях?
Очите на младежа се присвиха и Ателстан забеляза волевата уста и брадичка. Маската падаше. В бъдеще, помисли си Ателстан, трябва да изучавам по-задълбочено лицата.
– Не лъжи, Джефри. Нямаш роднини в Бристъл. Не си получавал писма от там. Западната част на страната е откъсната заради снега. Как би могъл да общуваш с хора от Бристъл, когато пътищата дотам са непроходими? – Ателстан се усмихна мрачно на Кранстън. – Не е ли Странно как една невинна забележка изкара наяве толкова много неща?