Младежът се отдръпна, усмихна се и плю в лицето на коронера. Сър Джон избърса бузата си с долната част на робата, после замахна и зашлеви силно Парчмайнър. Обърна се и погледна към Ателстан, докато Джефри се бореше с пазачите си.
– Не се тревожи – каза Кранстън, – няма да го удрям повече, но си заслужи плесницата.
Той отиде и отново напълни чашата си. Предложи я на Филипа, която седеше до чичо си, но тя дори не вдигна глава. Сър Фулк извърна поглед, затова Кранстън отиде в средата на стаята, отпивайки.
– И най-накрая, смъртта на Фицормонд – той направи гримаса. – Било е лесно – коронерът посочи Парчмайнър. – Нашият млад убиец се престорил, че напуска Тауър и защото толкова много хора влизаха и излизаха, след като ледът започна да се топи, никой не забелязал как се е промъкнал обратно. Може би е сменил наметката си. В крепостта има достатъчно тъмни ъгълчета, за да се скрие цяла армия. Всяка вечер Фицормонд ходел да гледа мечката и Парчмайнър се възползвал от тази възможност. Отново въоръжен с арбалет, той стрелял. Разяреното животно се нахвърлило върху Фицормонд. Зле закрепената верига се изтръгнала и хоспиталиерът загинал. Джефри използвал хаоса, за да се измъкне през главната порта или през някоя от страничните и да избегне каквито и да било обвинения.
– Нямате доказателства – грубо каза Парчмайнър. – Никакви доказателства!
– Не, но мога да намеря! – отвърна Ателстан. – Първо, мога да докажа, че човек може да изкачи Северния бастион посред нощ и в мразовита зима. Но би ли могъл да слезе? Мога да огледам мазилката пред стаята на сър Ралф за петна от кръв от камата, която си скрил там, но несъмнено си прибрал по-късно. Мастър Колбрук може да разпита кой е смазал ключалката и пантите на вратата към стаята на сър Ралф. Сигналната камбана може да бъде огледана за следа от стрела, а земята под нея – старателно претърсена, защото несъмнено стрелата още е скрита в снега и леда. Можем да разпитаме кой къде е бил през нощта, когато е умрял Адам Хорн – Ателстан отиде до пребледнелия младеж. – Можем и да те държим в тъмницата, докато снегът се стопи и да изпратим да търсят твоите приятели и роднини в Бристъл.
– Но защо? Защо? – Измъченото лице на Филипа издаваше страдание, под зачервените ѝ очи имаше тъмни сенки. – Защо? – извика тя.
– Преди петнадесет години отвърна Кранстън, като избягваше да я погледне от съжаление – баща ти и другите, убити от Парчмайнър, служили като рицари в Светите земи под командата на сър Бартоломю Бъргиш. Баща ти – продължи коронерът, без да изчака отговор – и останалите вероломно предали сър Бартоломю, за да заграбят съкровището, което той откраднал от халифа на Египет. Сър Бартоломю отпътувал от Кипър за Генуа, но останалите, насъсквани от сър Ралф, тайно съобщили на халифа и корабът, с който пътувал Бъргиш, бил нападнат – Кранстън се почеса по главата. – Смятало се, че Бартоломю е загинал на кораба, но както вече знаем, преди три години, малко преди Коледа, Бъргиш дошъл да види баща ти в Тауър. С хитрост или сила сър Ралф пленил сър Бартоломю и го затворил в тъмницата под тази кула. Накарал лудия Ред Хенд да зазида килията. Кой би се заслушал в бръщолевенето на един луд?
Сър Джон се завъртя, когато младежът се задърпа от пазачите си.
– Тук ли е той? – извика Джефри. – Тук ли е тялото на Бартоломю? – Внезапно тялото на Парчмайнър се отпусна. – Боже! – прошепна той. – Само да знаех!
Ателстан отиде до него. Омразата и арогантността бяха изчезнали от лицето на убиеца и свещеникът изпита съчувствие, видял сълзите в очите му.
– Кой си ти? – прошепна доминиканецът. – Кажи ми! Обещавам ти, че ще видиш къде е умрял Бартоломю.
Парчмайнър сведе очи към пода.
– Бъргиш не ми беше баща – отвърна той е отнесен глас. – Но се кълна в Бога, че ми се иска да беше. Пътувах с него на кораба, когато го превзеха. Бях сирак и се залепих за сър Бартоломю – Джефри се усмихна леко. – Той ме защити. Накара ме да застана зад него и се би като истински паладин, докато маврите не обещаха, че ще ни пощадят живота, ако се предаде – младежът вдигна очи и примигна. – Удържаха на думата си, но биха Бартоломю по стъпалата, докато не ги превърнаха в кървава пихтия. После ни продадоха за роби на един търговец в Александрия. Сър Бартоломю се грижеше за градината, а аз работех в скрипториума – режех и подреждах пергаменти. Годините минаваха. Сър Бартоломю не губеше надежда. Грижеше се за мен, държеше се с мен като със син, защити ме от онези, които искаха да ме третират като жена. Една нощ преряза гърлото на господаря ни и опразни съкровищницата му. Избягахме през пустинята до Дамета, подкупихме един търговец и взехме кораб до Кипър, оттам до Генуа и през цяла Европа стигнахме до Саутхамптън.