Пейзажът под тях блестеше, огрян от лятното слънце. Старите руини на хълма се белееха без следа от богини, кръстопътища или пръдливи порове.
— Хейзъл? — попита Нико.
Коленете й омекнаха. Нико и Лио я хванаха за ръце, след което й помогнаха да застане на стълбите, водещи към предната палуба. Почувства срам, все едно беше някаква глупава принцеса от приказките, но нямаше сили. Споменът за образите на кръстопътя я изпълваше с ужас.
— Срещнах Хеката — успя да каже накрая тя.
Не им каза всичко. Спомни си думите на Нико, че куражът им вече е поставен на върховно изпитание. Каза им обаче за тайния проход в северната част на планините и за обиколния маршрут, който според Хеката щеше да ги отведе до Епир. Когато свърши, Нико я хвана за ръката. Очите му бяха загрижени.
— Хейзъл, срещнала си Хеката на кръстопът. Малко герои оцеляват след подобна среща, а тези, които го правят, вече никога не са същите. Сигурна ли си, че си…
— Добре съм — настоя тя.
Но знаеше, че не е. Спомни си колко дръзка и ядосана се бе почувствала, когато съобщи на богинята, че ще намери своя път и ще успее във всичко. Сега това й се струваше нелепо. Смелостта я бе напуснала.
— Ами ако Хеката ни лъже? — попита Лио. — Може да попаднем в капан.
Хейзъл поклати глава.
— Ако беше капан, Хеката щеше да изкара северния маршрут изкусителен. Но, повярвай ми, тя не го направи.
Лио извади калкулатор от колана си и въведе някакви цифри.
— За да стигнем Венеция, трябва да се отклоним с повече от петстотин километра. А след това ще трябва да се върнем назад, за да минем през Адриатика. А и каза нещо за някакви балонести джуджета…
— Джуджета в Болоня — отвърна Хейзъл. — Мисля, че Болоня е град. Какво обаче търсят джуджета там, не зная. Знам само, че имат нещо, което ще ни помогне в пътуването.
— Хм — отвърна Лио, — някакво съкровище. Не че имам нещо против, но…
— Това е най-добрият вариант. — Нико помогна на Хейзъл да се изправи. — Ще трябва обаче да побързаме, за да наваксаме изгубеното време. Животът на Пърси и Анабет зависи от това.
— Скоростта не е проблем — ухили се Лио.
Той отиде до конзолата и започна да натиска клавишите на джойстика.
Нико хвана Хейзъл за ръка и я отдалечи на разстояние, от което Лио не можеше да ги чуе.
— Какво още каза Хеката? Нещо за…
— Не мога — прекъсна го Хейзъл. Виденията едва не я бяха премазали — Пърси и Анабет пред тъмните врати, черният гигант над тях, самата Хейзъл, оплетена в паяжина от светлина, неспособна да помогне…
„Трябва да победиш вещицата — бе казала Хеката. — Не успееш ли да сториш това…“
Ако не успея, край — помисли си Хейзъл. Надеждата щеше да ги изостави, този път — завинаги.
Нико я беше предупредил. Мъртвите му бяха разкрили бъдещето им. Две деца на Подземния свят щяха да влезнат в Дома на Хадес. Там ги чакаше непобедим враг. Само едно щеше да стигне Портите.
Хейзъл не можа да срещне погледа на брат си.
— Ще ти кажа по-късно — обеща тя. С мъка сдържа гласа си да не потрепери. — Сега трябва да си починем. Довечера ще преминем Апенините.
V. Анабет
Девет дни.
Докато падаше, Анабет си спомни за Хезиод2, старогръцкия поет, който бе предположил, че ти трябват девет дни, за да пропаднеш от земята до Тартара.
Искрено се надяваше Хезиод да греши. Бе изгубила представа за времето, което с Пърси бяха изкарали в пропадане. Часове? Ден? Изглеждаше като цяла вечност. Не спираха да се държат за ръце, откакто бяха рухнали в процепа. Сега Пърси я бе притиснал до себе си, като я прегръщаше с цялата си сила, докато двамата потъваха в мрака.
Въздухът свистеше в ушите на Анабет. Стана по-горещ и по-влажен, все едно влизаха в гърлото на гигантски дракон. Наскоро счупеният глезен я болеше, но не можеше да види дали още е омотан в паяжина, или не.
Проклетата Арахна. Макар да бе хваната в собствената си паяжина, смазана от автомобил и хвърлена в Тартара, паякообразната жена бе успяла да отмъсти. Някакси бе омотала крака на Анабет и я бе повлекла със себе си в Ямата, а Пърси ги бе последвал.
Анабет не можеше да си представи, че Арахна може да е още жива там някъде в мрака. Не желаеше да среща чудовището отново, когато стигнеха дъното. Разбира се, това бе проява на оптимизъм. Дори да имаше дъно, Анабет и Пърси вероятно щяха да бъдат сплескани при удара в него, така че гигантските паяци бяха последната им грижа.
2
Хезиод е първият поет, който се представя със собственото си име и изобразява света като нещо, което се изменя и развива. Живял към края на VIII век и началото на VII век пр. Хр. — Бел.ред.