Но Анабет разбираше, че Пърси няма да я послуша. Не можеше да остави Боб да умре сам. Не бе в природата му. Това бе една от многото причини да го обича, дори когато бе олимпийска болка в подекса.
— Ще отидем заедно — реши Анабет. Знаеше, че това ще е последната им битка. Ако пристъпеха извън прага на Портите, никога нямаше да напуснат Тартара. Но поне щяха да загинат рамо до рамо.
Тъкмо се канеше да каже: „Сега!“…
Сред армията на чудовищата настана тревога. Анабет чу писъци и векове в далечината, придружени от оглушителен тътен, твърде бърз, за да принадлежи на нечие сърце, било то и на Тартара. Напомняше повече за нещо огромно и тежко, което тича с пълна скорост. Един земероден се понесе като подхвърлен във въздуха. Облак зеленикав газ заля чудовищната орда като спрей от маркуч и всичко на пътя му се разпадна.
Анабет видя насред внезапно опразнената земя причината за смущението и на лицето й разцъфна усмивка.
Меонийския дракон разпери ципестата си яка и изсъска, а отровният му дъх изпълни въздуха с аромата на бор и джинджифил. Той надигна шейсетметровото си тяло и размаха зеленикавата си опашка, премазвайки цял батальон великани. На гърба му бе гигантът с червена кожа и цветя в ръждивите плитки. Бе облечен с ризница от зелени люспи и размахваше копие от драконова кост.
— Дамасин! — извика Анабет.
— Последвах съвета ти, Анабет Чейс — поклони глава гигантът. — Избрах си нова съдба.
LXXI. Анабет
КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА? — изсъска богът на Ямата. — ЗА КАКВО СИ СЕ ДОМЪКНАЛ, ПРОВАЛЕНИ МОЙ СИНКО?
Дамасин погледна към Анабет и посланието му бе от ясно по-ясно.
„Бягайте. Веднага.“
Той се обърна към Тартара. Меонийския дракон тропна с крак и изсъска.
— Нали искаше по-достоен съперник, татко? — отвърна спокойно Дамасин. — Аз съм един от гигантите, с които толкова се гордееш. Искаше от мен да бъда по-войнствен? Може би това желание е изпълнимо. Мога да започна, като те унищожа например!
Дамасин насочи копието си напред и нападна. Чудовищната армия го обкръжи, но Меонийския дракон премаза всичко по пътя си, като плющеше с опашка и пръскаше отрова. А Дамасин нападна Тартара и принуди божеството да отстъпи като притиснат в ъгъла лъв.
Боб се запрепъва назад и отстъпи от битката. Саблезъбият тигър бе до него. Пърси се опита да го прикрие, доколкото му стигат силите — като взривяваше кръвоносните съдове по земята един след друг. Някои чудовища изчезнаха в Стикс. Други рухнаха и заплакаха, опръскани от водите на Кокит. Имаше и такива, намокрени от Лета, които стояха и се взираха объркани около себе си, без да знаят къде са и дори кои са.
Боб с куцукане приближи Портите. Златен Икор течеше от раните по ръцете и гърдите му. Униформата му на портиер висеше на парцали. Стойката му бе изгърбена и изкривена, все едно Тартара бе пречупил нещо вътре в него заедно с копието. И въпреки всичко това бе ухилен, а сребристите му очи грееха доволно.
— Вървете — нареди той. — Аз ще натисна бутона.
— Боб — ахна Пърси, — не си в състояние…
— Пърси. — Гласът на Анабет потрепера. Бе на ръба да се разплаче. Мразеше се, задето позволява на Боб да направи това, но знаеше, че няма друг начин. — Трябва.
— Не можем просто да го оставим!
— Трябва, приятелю. — Боб потупа Пърси по ръката и едва не го събори. — Имам силите да натискам един бутон. И имам добра котка, която ще ме пази.
Саблезъбият Боб изръмжа одобрително.
— Освен това — продължи Боб — съдбата ти е да се върнеш в своя свят и да спреш лудостта, започната от Гея.
Един пищящ циклоп, опръскан с отрова, прелетя над главите им. На петдесет метра от тях Меонийския дракон тъпчеше чудовищата, а лапите му издаваха отвратителни мляскащи звуци, все едно мачкат грозде. Зад гърба му Дамасин обиждаше и дразнеше бога на Ямата, като го примамваше все по-надалеч и по-надалеч от Портите.
Тартара се движеше тежко подире му, а железните му ботуши оставяха кратери по повърхността.
НЕ МОЖЕШ ДА МЕ УБИЕШ — изрева той. — АЗ СЪМ САМАТА ЯМА. ТОВА Е ВСЕ ЕДНО ДА ОПИТАШ ДА УБИЕШ ЗЕМЯТА. АЗ И ГЕЯ СМЕ ВЕЧНИ. НИЕ ТЕ ПРИТЕЖАВАМЕ, ТЕЛОМ И ДУХОМ!
Той стовари огромния си юмрук към гиганта, но Дамасин отстъпи и заби копието си във врата на Тартара.
Ала Тартара само изръмжа. Бе по-скоро ядосан, отколкото наранен. Той обърна завихреното си вакуумно лице към гиганта, но Дамасин се измъкна точно навреме. Дузина чудовища потънаха във водовъртежа и изчезнаха.