— Дванайсет минути — промърмори тя. — Само дванайсет минути.
Помоли се на Атина Боб да успее да задържи бутона толкова дълго. Помоли се още за сила и мъдрост. Чудеше се какво ли ще намерят от другата страна на ескалатора. Ако приятелите им не бяха там, за да им отворят…
— Можем да успеем — каза Пърси. — Трябва.
— Да — отвърна Анабет. — Трябва.
Те задържаха вратите затворени, асансьорът се клатеше, а музиката не спираше да свири, докато някъде под тях един титан и един гигант жертваха живота си, за да им позволят да избягат.
LXXIII. Хейзъл
Хейзъл не се гордееше с това, че се разплака.
След като тунелът рухна, тя реагира като двегодишно дете — започна да плаче и да вика. Не можеше дори да помръдне нападалите пръст и камъни, които разделяха нея и Лио от останалите. Ако земята се размърдаше още малко, целият комплекс можеше да се срути върху главите им. Въпреки това тя заудря с юмруци по камъните и започна да ругае по такъв начин, че ако още бе в училището „Света Агнес“, щяха да й мият устата със сапун цял месец.
Лио я зяпна ококорен и безмълвен.
Не бе честна към него.
Последния път, когато останаха заедно, тя го бе отнесла в миналото и му бе показала Сами — неговия дядо и нейното първо гадже. Бе го натоварила с емоционален багаж, от който нямаше нужда, като го остави толкова замаян, че едва не се бе дал на една огромна скарида.
Сега отново бяха сами, приятелите им може би умираха, а тя се държеше като малко дете.
— Съжалявам — избърса сълзите си тя.
— Хей, знаеш ли… — сви рамене Лио. — И аз понякога съм нападал камъни.
— Франк… — преглътна тя. — Той…
— Слушай — отвърна Лио, — Занг е неудържим. Вероятно ще се превърне в кенгуру и ще нарита мутрите на чудовищата.
Помогна й да се изправи. Въпреки паниката, която я бе обхванала, Хейзъл знаеше, че Лио е прав. Франк и останалите съвсем не бяха беззащитни. Щяха да намерят начин да оцелеят. Това, което можеха да направят двамата с Лио, бе да продължат напред.
Тя погледна към него. Косата му бе станала по-дълга и по-рошава, а лицето — по-източено. Вече не приличаше на дяволче, а на мършавите елфи от приказките. Най-голямата разлика обаче бе в очите му. Те постоянно се движеха, все едно се опитваха да зърнат нещо отвъд хоризонта.
— Лио, толкова съжалявам — каза тя.
— Благодаря — повдигна вежда той, — но за какво?
— За… — Тя размаха ръце безпомощно. — За всичко. За това, че те сметнах за Сами, че… не исках, но ако съм…
— Хей. — Той стисна ръката й. Хейзъл усети, че в това няма нищо романтично. Бе просто жест на приятелство. — Машините се правят, за да работят.
— Какво имаш предвид?
— Според мен Вселената е нещо като машина. Нямам представа кой я е създал. Мойрите, боговете или големия Дядо Господ. Но през повечето време бурмичките работят както трябва. Разбира се, понякога има повреди, но като цяло… съществува причина нещата да се случват по този начин. Така стана и с нашата среща.
— Лио Валдес — възхити се Хейзъл, — ти си философ.
— О, не — отвърна той. — Аз съм просто един механик. Но предполагам, че дядо Сами е знаел какво прави. Оставил те е да вървиш по своя път, Хейзъл. Моята работа бе да ти кажа, че това е супер. С Франк сте чудесна двойка и ще преживеете всичко това. Надявам се да получите своя хепиенд. Най-малкото заради Занг. Без теб той не може да си върже и обувките.
— Това беше грубо — скара му се Хейзъл, но почувства как се отпуска, как един възел напрежение, затягал се в последните седмици, най-сетне се разхлабва. Лио наистина се бе променил. Хейзъл си даде сметка, че си е спечелила добър приятел.
— Какво ти се случи, когато остана сам? — попита тя. — Кого срещна?
— Дълга история. — Едното око на Лио потрепера. — Някой ден ще ти кажа, но все още чакам да видя как ще се развият нещата.
— Вселената е машина — отвърна Хейзъл — и мисля, че ще се наредят.
— Дано.
— Стига да не си я построил ти — добави Хейзъл. — Твоите машини никога не работят както трябва.
— Ха-ха. — Лио призова една огнена топка. — А сега накъде трябва да вървим, госпожице Подземна?
Хейзъл огледа пътя пред тях. На около девет метра надолу тунелът се разделяще на четири по-малки и напълно еднакви пътеки. Тази отляво обаче излъчваше студ.
— Натам — реши тя. — Изглежда най-опасно.