— Колко изкусително — отвърна Лио.
И така започнаха спускането си.
Веднага щом стигнаха първия портал, порът Гейл ги намери. Той се покатери по Хейзъл и се настани на врата й, като през цялото време писукаше сърдито, все едно за да каже: „Къде се губихте? Закъснявате!“.
— Не и пръдливата невестулка! — оплака се Лио. — Ако това чудо се изпусне в подземието, с всичкия огън наоколо направо ще избухнем!
Гейл излая някаква невестулска обида към Лио.
Хейзъл изшътка и на двамата. Чувстваше как тунелът пред тях се спуска още деветдесет метра, след което преминава в огромна зала. А в залата имаше чуждо присъствие… студено, тежко и могъщо. Хейзъл не бе усещала нищо подобно от пещерата в Аляска, където Гея се бе опитала да пробуди гиганта Алкионей. Тогава Хейзъл бе провалила плановете на Майката Земя, но за да го постигне, се бе наложило да събори цялата пещера, жертвайки своя живот и този на майка си. Не гореше от желание да изпита отново подобно преживяване.
— Лио, бъди нащрек — каза тя. — Приближаваме.
— Приближаваме? Какво приближаваме?
— Мен — отекна женски глас в коридора.
Хейзъл усети вълна от гадене и краката й омекнаха. Целият свят се размърда. Усетът й за посоките, който под земята обикновено бе безпогрешен, изчезна напълно — като компас, чиято стрелка се върти във всички посоки.
Двамата с Лио не усетиха да се движат, но внезапно се озоваха на почти сто метра разстояние надолу по коридора, при входа на залата.
— Добре дошли — рече жената. — Очаквах ви.
Хейзъл огледа залата. Не можеше да види кой говори.
Стаята напомняше Пантеона в Рим, само дето тук всичко бе украсено в стила на Хадес.
По обсидиановите стени бяха изобразени сцени на смърт — жертви на чума, трупове след битка, зали за мъчения със скелети, висящи от железни кафези. Всичко това бе подчертано със скъпоценни камъни, което по някакъв начин го правеше още по-уродливо и гротескно.
Както и в Пантеона, куполообразният покрив бе изграден от квадратни камъни, но тук всички те бяха надгробни — стели, покрити с надписи на старогръцки. Хейзъл се запита дали под тях има истински трупове. Не можеше да прецени без чувството си за ориентиране под земята.
Не видя други изходи. На върха на тавана, където в Пантеона се виждаше звездното небе, имаше кръг от чисто черен камък. Той лъщеше, сякаш за да затвърди представата, че от това място няма изход и че над него не е небето, а само пълният мрак.
Погледът на Хейзъл се насочи към центъра на стаята.
— Аха — промърмори Лио, — това са врати.
На около петнайсет метра от тях имаше врати на асансьор, направени от сребро и желязо. От двете им страни бяха веригите, които ги приковаваха към пода.
Мястото около вратите бе поръсено с черни камъчета. Хейзъл усети изгарящ прилив на ярост, когато осъзна, че те бяха единственото останало от древния олтар на Хадес, който някога се бе издигал тук. Враговете им го бяха унищожили, за да сторят място за Портите на Смъртта.
— Къде си? — извика тя.
— Не ни ли виждаш? — подразни я жената. — Смятах, че Хеката е направила по-добър избор.
Хейзъл усети нов пристъп на гадене. Гейл пръдна на рамото й, докато лаеше, което само влоши нещата.
Черни петна се появиха пред очите й. Тя премигна, за да ги премахне, но те само се сгъстиха. След това се събраха в шестметрова неясна фигура, издигаща се пред Портите.
Гигантът Клитий бе обвит в черен пушек, точно като в кошмарите й на кръстопътя, но сега Хейзъл можеше да различи драконовите му нозе, покрити с пепеляви люспи, и масивното му хуманоидно туловище, бронирано в стикска стомана. Дългата му, сплетена на плитки коса бе като изтъкана от дим, а цветът на кожата му бе черен като Смъртта.
Хейзъл знаеше това, тъй като бе виждала Смъртта лично.
Очите на гиганта блестяха ледени като диаманти. Не носеше никакво оръжие, но май нямаше и нужда. И така бе достатъчно страшен.
Лио подсвирна.
— Да знаеш, Клитий, за такъв голям мъж имаш много хубав глас.
— Идиот — изсъска жената.
На половината разстояние между Хейзъл и гиганта въздухът потрепера и магьосницата се появи.
Носеше елегантна златоткана рокля без ръкави. Тъмната й коса бе оформена в конус, обсипан с диаманти и изумруди. Около врата й като огърлица висеше миниатюрен лабиринт, на въженце от мънички рубини, които напомниха на Хейзъл за кристализирани капки кръв.