Анабет едва не извика и погледна към Пърси. Дори на червеникавата светлина от Флегетон лицето му бе пребледняло.
— Емпуси — прошепна тя.
Вампири.
Пърси кимна мрачно.
Тя помнеше Кели. Преди две години тяхната приятелка Рейчъл Деър бе нападната от емпуси, маскирани като мажоретки. Една от тях беше Кели. По-късно същата емпуса ги бе нападнала в работилницата на Дедал. Анабет я бе намушкала с нож и я бе пратила…
Тук. В Тартара.
Съществата отново тръгнаха по пътя си и гласовете им заглъхнаха. Анабет приближи върха на скалата и надникна оттам. И наистина, пред погледа й се разкриха пет жени, които се тътреха на странните си крака — механичен бронзов отляво и магарешки отдясно. Косите им бяха огнени, а плътта им — бяла като кост. Повечето от тях бяха облечени с прокъсани старогръцки рокли, но тази, която водеше, бе с парцалива блуза и къса поличка… като мажоретка.
Анабет стисна зъби. Беше срещала много чудовища през годините, но мразеше емпусите повече от другите.
Освен че имаха дълги зъби и нокти, те можеха да манипулират Мъглата. Променяха формата си и очароваха с гласа си така, че смъртните се отпускаха пред тях. Мъжете бяха особено уязвими. Любимата тактика на емпусата бе да завърти главата на някое момче, след което да изпие кръвта му и да го изяде. Една трагична любовна история. Кели например едва не бе убила Пърси. Освен това бе манипулирала най-стария приятел на Анабет, Люк, и го бе карала да извършва все повече престъпления в името на Кронос.
Анабет наистина съжали, че е изгубила кинжала си.
— Вървят към Портите — изправи се Пърси. — Знаеш ли какво означава това?
Анабет не искаше да мисли по този начин, но групата човекоядни жени наистина бе това, което в Тартара минаваше за късмет.
— Да — отвърна тя. — Трябва да ги последваме.
IX. Лио
Лио прекара нощта в борба с дванайсетметровата статуя на Атина.
Откакто я бяха качили на борда, не бе спрял да се чуди как точно работи и какви са силите й. Трябваше да има някакъв таен бутон или нещо подобно.
А той трябваше да спи. Само дето не можеше. Бе прекарал много часове около статуята, заела по-голямата част от долната палуба. Краката на Атина стърчаха в лазарета, така че ако ти притрябваше аспирин, се налагаше да се промъкнеш около пръстите й от слонова кост. Тялото заемаше единия от коридорите, а протегнатата й ръка бе в помещението с двигателите. Нике стоеше на дланта й, все едно Атина предлагаше: „Вземи си една победа!“. Благото лице на богинята изпълваше конюшните за пегаси, които за щастие бяха свободни. Ако Лио бе вълшебен кон, нямаше да иска да съжителства с гигантска богиня на Мъдростта, вторачена в него.
В коридора нямаше много останало свободно място и за това Лио трябваше да се катери по статуята и да рови под крайниците й с надеждата да намери ръчка или бутон.
Както можеше да се очаква, не намери нищо.
Беше я изучил и знаеше, че е изградена от куха дървена конструкция, покрита със злато и слонова кост. Това обясняваше защо е толкова лека. Бе в доста добро състояние, като се имаше предвид, че е на повече от две хиляди години и че бе открадната от Атина и пренесена в Рим, а след това бе изкарала две хиляди години в паешко леговище. Явно магията я бе запазила. Тя и майсторлъкът при изработката.
Анабет бе казала… е, Лио се опитваше да не мисли много-много за Анабет. Още се чувстваше виновен за това, че тя и Пърси бяха пропаднали в Тартара. Знаеше, че вината е негова. Трябваше да провери дали всички са в безопасност на борда на Арго II преди да обезопаси статуята. Трябваше да се досети, че подът на пещерата е нестабилен.
Но терзанията му нямаше да помогнат на Пърси и Анабет. Трябваше да се състредоточи върху проблемите, които може да разреши.
И така, Анабет бе казала, че в статуята се крие ключът към победата над Гея. Тя можеше да прекрати вековната вражда между гръцките и римските герои. Лио смяташе, че това едва ли е само заради символизма в нея. Може би очите на Атина изстрелваха лазери като тези на Супермен. А може би змията зад щита й беше отровна… или пък фигурката на Нике оживяваше и нападаше чудовищата като нинджа?
На Лио му хрумваха безброй забавни неща, които статуята щеше да прави, ако той я бе проектирал, но колкото повече я изучаваше, толкова повече се дразнеше. Атина Партенос излъчваше магия, която дори той усещаше. Очевидно обаче нямаше друга способност, освен да изглежда внушително.