— Какво да правим с тях, Лио? — свали меча си Джейсън. — Да ги върнем в Тартара?
— Богове, не! — проплака Акмон. — Ще ни отнеме няколко седмици, докато излезем оттам!
— Ако Гея изобщо ни пусне — подсмръкна Пасалос, — сега тя контролира Портите на Смъртта и ще е много сърдита.
Лио погледна към джуджетата. Бе се борил с много чудовища и никога не му бе гузно за това, че ги унищожава, но тези бяха различни. Трябваше да признае, че донякъде се възхищава на мъниците. Бяха забавни и обичаха лъскавите неща. Приличаха на него. Освен това Пърси и Анабет бяха в Тартара и вероятно се мъчеха да се измъкнат през Портите. Не искаше да праща маймунчетата на това кошмарно място… някак не беше редно.
Представи си как Гея се смее на слабостта му. Герой, на когото му е жал за чудовища! Спомни си кошмара от лагера на нечистокръвните, труповете на гръцките и римските герои и Октавиан, който говореше с гласа на Майката Земя: „Римляните напредват на изток от Ню Йорк, право към лагера ти. Нищо не може да ги спре.“
— Нищо ли? — усмихна се Лио. — Ще видим тази работа.
— Какво? — попита Джейсън.
— Нека сключим сделка — погледна Лио към джуджетата.
— Трийсет процента? — светнаха очите на Акмон.
— Ще ви оставя съкровището — заяви Лио, — освен нещата, които са наши, астролабията и старата книга, която ще ни отведе до онзи тип във Венеция.
— Но той ще ни унищожи! — заяви Пасалос.
— Няма да кажа къде съм я намерил — обеща Лио — и няма да ви убиваме. Ще ви пуснем на свобода.
— Ъъ, Лио — обади се нервно Джейсън.
— Знаех си, че си умен колкото Херкулес! — изписка радостно Акмон. — Ще те кръстим втория Черен задник!
— Не, благодаря — отвърна Лио. — В замяна ще поискам да ни свършите една услуга. Ще ви изпратя да крадете от едни хора, да ги бавите, да им направите живота черен, доколкото е възможно. Ще трябва да спазвате точно указанията ми. Закълнете се в река Стикс.
— Кълнем се! — извика Пасалос. — Кражбите са нашата специалност!
— Обожавам да тормозя хора — съгласи се Акмон, — къде трябва да отидем?
Лио се ухили.
— Да сте чували за Ню Йорк?
XIII. Пърси
Пърси беше водил приятелката си на много романтични места, но Тартара не беше сред тях.
Вървяха по течението на река Флегетон и залитаха по черния терен. Често им се налагаше да прескачат пропасти или да се крият зад скали, в случай че вампирките пред тях забавеха крачка.
Беше трудно да се държат на такова разстояние от тях, че хем да не бъдат забелязани, хем да не изпускат Кели и спътничките й от поглед. Горещината на реката изгаряше кожата на Пърси, а всяко вдишване сякаш го изпълваше със стъкълца с аромата на сяра. Когато ожаднееха, единствената им възможност беше да си сръбнат малко освежаващ течен огън.
Можеше да се каже, че Пърси води момичетата на интересни места.
Поне глезенът на Анабет се бе излекувал и тя вече почти не куцаше. Разнообразните й наранявания и драскотини бяха избледнели. Беше вързала косата си на опашка с парче плат от дънките си, а сивите й очи блестяха на светлината на огнената река. Според Пърси изглеждаше страхотно, макар да бе пребита, овъглена и облечена като клошар.
Какво от това, че бяха в Тартара? Какво от това, че шансът да оцелеят бе едно на милион? Бе толкова щастлив, че са отново заедно, че едвам скриваше усмивката си.
Пърси се чувстваше и физически по-добре, въпреки че дрехите му изглеждаха сякаш са минали през ураган от натрошено стъкло. Беше гладен, жаден и безумно изплашен (не че щеше да каже на Анабет това), но не усещаше отчаянието, което се беше просмукало в костите му при потапянето в река Кокит. А и огнената вода наистина му бе вдъхнала сили, въпреки че вкусът й беше отвратителен.
Не можеше да прецени колко време е минало. Вървяха покрай реката, а наоколо се редяха отвратителни пейзажи. Едничката утеха бе това, че емпусите не бяха никак бързи. Те се клатушкаха на своите бронзови и магарешки крака, съскаха и от време на време започваха да се бият помежду си. Изглежда, не бързаха да стигнат Портите на Смъртта.
Всъщност ускориха крачка само веднъж — когато забелязаха някакъв труп край реката. Пърси не можеше да прецени от какво е — друго чудовище или някакво животно, — но емпусите го нападнаха с вълчи апетит.
Когато демоните приключиха и продължиха напред, Пърси и Анабет видяха, че от тялото са останали няколко кокалчета и лъщящи петна, които бързо засъхваха от речната горещина. Пърси не се и съмняваше, че емпусите биха изяли някой полубог със същото удоволствие.