— Можеше и да е по-лошо — въздъхна Анабет.
— Сериозно? — Пърси не виждаше как, но се опита да прозвучи бодро.
Тя се сгуши в него. Косата й ухаеше на дим. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че са край лагерния огън в Лонг Айлънд.
— Можехме да паднем в река Лета — каза тя — и да изгубим паметта си.
Пърси настръхна само при мисълта за това. Вече беше имал проблеми с амнезия, достатъчни за цял живот. Миналия месец Хера беше изтрила паметта му, за да го пусне сред римските герои. Пърси се бе озовал в лагер „Юпитер“, без да има представа кой е и откъде идва. Още по-отдавна се бе изправил срещу един титан на брега на Лета, близо до замъка на Хадес. Бе опръскал врага си с вода от реката и така бе изтрил спомените му8.
— Да, Лета — прошепна той. — Не ми е любимата река.
— Как се казваше онзи титан? — попита Анабет.
— Япет. Каза, че означава Пронизващия или нещо подобно.
— Знам истинското му име. Питах за това как го кръсти след като изтри паметта му. Стив?
— Боб — отвърна Пърси.
— Титанът Боб — успя да се засмее Анабет.
Устните на Пърси бяха толкова напукани, че го заболяха щом се усмихна. Запита се какво ли е станало с Япет след като го бяха оставили в двореца на Хадес. Дали все още беше жизнерадостен и дружелюбен? Пърси се надяваше на това, но Подземното царство имаше навика да събужда най-лошото както у смъртните, така и у боговете.
Той погледна към пепелявата безрадостна пустош. Предполагаше се, че другите титани са тук, в Тартара — дали оковани, или свободни обаче, не можеше да прецени. Може би се криеха нейде из черните бездни. Пърси и приятелите му бяха унищожили най-лошия от тях, Кронос, но дори неговите останки бяха някъде тук, милион гневни частички, които вероятно се рееха в кървавочервените облаци или в черната мъгла.
Пърси реши да не мисли за това и целуна Анабет по челото.
— Трябва да вървим. Искаш ли да пийнеш още малко огън?
— Ще си го спестя засега.
С мъка се изправиха на крака. Останалата част от скалата изглеждаше невъзможна за слизане — имаше съвсем малки издатини. Въпреки това тръгнаха по тях.
Тялото на Пърси мина на автопилот. Пръстите му се ожулиха, по краката му избиха пришки. Започна да трепери от глад.
Запита се дали няма да умре от немощ, или огнената река ще го опази жив. Спомни си мъчението на Тантал, който бе оставен завинаги в езеро под клоните на дърво с плодове, ала не можеше нито да се нахрани, нито да утоли жаждата си.
Пърси не се бе сещал за Тантал от години. Проклетникът беше получил временно опрощение на греховете си и беше назначен за известно време за директор на лагера на нечистокръвните. Сега вероятно отново се намираше в Полята на мъченията. Пърси никога преди не беше съчувствал на този човек, но сега разбра мъката му. Вече можеше да си представя какво е да огладняваш постоянно, без да можеш да хапнеш нищо.
Продължавай да вървиш — заповяда си той наум.
Чийзбургери… — оплака се стомахът му.
Млъкни! — помисли си твърдо.
С картофки! — додаде стомахът му.
След около милиард години и дузина нови мехури по краката Пърси най-после стигна дъното и помогна на Анабет да слезе. След това двамата се проснаха на земята.
Пред тях се простираха километри пустош, осеяна с мерзки люпилни и криви инсектоидни дървета. От дясната им страна Флегетон се разделяше на ръкави, които образуваха делта от огън и пушек. На север, където се намираше главният ръкав на реката, земята бе осеяна с пещери, а на места се издигаха и каменни монолити, подобни на гигантски удивителни знаци.
Пръстта под Пърси пък бе неприятно топла и гладка. Той се опита да загребе от нея и с погнуса установи, че под тънкия слой прах и боклуци има единна мембрана, която подозрително напомня жива плът.
Едва не повърна, но успя да се въздържи. И без това в стомаха му имаше единствено огън.
Реши да не споменава за това на Анабет, но изпита неприятното усещане, че нещо гигантско и злонамерено ги наблюдава отнякъде. Не можеше да каже точно откъде, тъй като присъствието беше навсякъде. Пък и „наблюдава“ не беше точната дума. Тя предполагаше, че нещото има очи и ги гледа с тях, а съществото сякаш просто знаеше за присъствието им. Скалите наоколо внезапно заприличаха на редове криви зъби, а скалните монолити — на натрошени ребра. А ако земята наистина бе от плът…
8
Виж разказа „Пърси Джаксън и мечът на Хадес“ от сборника „Досиетата на героя“. — Бел.ред.