Взехме алкохол, лауданум и превръзки за Милърд на излизане. Почистихме и превързахме раната му, а после седнахме, за да разгледаме книгата. Това беше по-скоро атлас, отколкото карта, подвързан с ватирана тъмночервена кожа, и всяка скица беше прецизно изрисувана върху нещо като пергамент. Много фина и много стара, и толкова голяма, че изпълни скута на Ема.
— Казва се „Атлас на дните“ — рече тя. — На него е отбелязана всяка позната примка. Страницата, която отгърна, приличаше на карта на Турция, макар да липсваха обозначения за пътищата или границите. Вместо това, върху страницата бяха пръснати тънки спирали, които аз изтълкувах като обозначение за местоположението на примките. В средата на всяка от тях имаше някакъв странен символ, в съответствие с легендата отдолу, където символите се повтаряха в списък с разделени с чертички цифри. Посочих една от редиците — 29-3-316 / ?-?-399.
— Какво е това? Нещо като код ли?
Ема я проследи с пръст.
— Тази примка е двайсет и девети март 326 година от нашата ера. Съществувала е някъде докъм 399 година, макар денят и месецът да не са известни.
— Какво се е случило през 399 година?
— Не е посочено — вдигна тя рамене.
Пресегнах се и отгърнах на картата на Гърция, още по-гъсто изпъстрена със спирали и цифри.
— Какъв е смисълът примките да бъдат изброени? — попитах. — Как изобщо можете да стигнете толкова древни примки?
— С прескочикобила — каза Милърд. — Сложно и рисковано начинание, но като играеш на прескочикобила от примка на примка — петдесет години от миналото за ден, например, — ще установиш, че имаш достъп до примки, които от петдесет години вече не съществуват. Ако имаш с какво да ги стигнеш, в тях ще намериш други примки и така в растяща прогресия.
— Нещо като пътуване във времето — възкликнах удивен. — Реално пътуване във времето.
— Предполагам, да.
— Значи за това място — посочих аз рисунката с въглен на Хорас върху стената — трябва не само да преценим къде е, но и кога е, така ли?
— Боя се, че да. И ако мис Авъсет наистина е пленена от гадини, които са всеизвестни като умели играчи на прескочикобила, то най-вероятно мястото, където са я отвели заедно с другите имбрини, е някъде в миналото. Това много ще затрудни намирането им и ще направи пътуването до там крайно опасно. Местоположението на историческите примки е добре известно на нашите врагове, които вечно дебнат около входовете.
— Ами, хубаво — рекох аз. — Значи няма да е зле да дойда с вас.
Ема се извърна и ме погледна.
— Това е великолепно! — извика тя и ме прегърна. — Сигурен ли си?
Отговорих утвърдително. Колкото и да бяха изморени, децата подсвирнаха и запляскаха с ръце. Някои ме прегърнаха. Дори Инок ми стисна ръката. Когато обаче отново погледна Ема, усмивката ѝ беше помръкнала.
— Какво има? — запитах.
Тя пристъпи неловко.
— Трябва да знаеш нещо — започна Ема — и се опасявам, че то ще те накара да размислиш.
— Няма — уверих я аз.
— Когато напуснем това място, примката ще се затвори след нас. Има вероятност за теб да се окаже невъзможно да се върнеш във времето, от което идваш. Или поне няма да ти е лесно.
— Нищо не ме задържа там — бързо отвърнах аз. — Дори да можех да се върна, не съм сигурен, че го искам.
— Сега говориш така. Искам да съм сигурна.
Кимнах и се изправих.
— Къде отиваш? — запита тя.
— Да се поразходя.
Не стигнах много далеч. Бавно закрачих из градината. Гледах небето, вече ясно, с милиони звезди, пръснати по него. И звездите пътешестваха във времето. Колко от тези древни светещи точици бяха последно ехо от отдавна мъртви слънца? Колко се бяха родили, но светлината им все още не беше дошла до нас? Ако довечера всички слънца, освен нашето, се разпаднеха, колко живота щяха да са ни нужни, за да осъзнаем, че сме сами? Винаги съм знаел, че небето е изпълнено с тайни. Едва сега обаче разбрах колко преизпълнена с тях е и земята.
Стигнах до мястото, където пътеката навлизаше в гората. В тази посока беше моят дом и всичко познато; лишено от тайнственост, обикновено и надеждно.
Като оставим факта, че всъщност не беше такова. Не и в действителност. Вече не. Чудовищата бяха убили дядо Портман, сега преследваха и мен. Рано или късно щяха да предприемат нов опит. Дали нямаше да дойде ден да се прибера у дома, за да намеря баща си смъртно ранен на пода? Или майка си? В другата посока децата се скупчваха на отделни малки групички и за първи път, откакто се помнеха, заговорничеха и крояха планове за бъдещето.