Върнах се при Ема, която все така замислено разлистваше огромната книга. Мис Перигрин беше кацнала до нея и потропваше с клюн по картата. Ема чу, че приближавам, и вдигна глава.
— Сигурен съм — рекох аз.
— Радвам се — усмихна се тя.
— Преди да тръгнем обаче, трябва да направя нещо.
Стигнах града на разсъмване. Дъждът най-после беше отслабнал и на хоризонта се процеждаше синя светлина. Главният път приличаше на изпъстрена с вени ръка, с дълги прорези там, където пороят беше отмил чакъла.
Влязох в кръчмата, прекосих празния бар и се качих в стаите ни. Още не бях решил как да кажа на баща ми онова, което трябваше да му съобщя, и почувствах облекчение, когато видях, че завесите са спуснати, а вратата му — затворена. Затова просто седнах с химикалка и лист хартия и му написах писмо.
Опитах се да му обясня всичко. Написах за необикновените деца и за историите на дядо Портман, до една, както се оказа, верни. Обясних му какво се случи с мис Перигрин и мис Авъсет и се опитах да го накарам да разбере защо се налага да замина. Молех го да не се тревожи.
После спрях, за да прочета написаното. Не звучеше добре. Никога нямаше да повярва. Щеше да реши, че съм си изгубил ума като дядо, че съм избягал, че съм отвлечен или съм паднал от скалите. При всички случаи щях да му съсипя живота. Смачках листа на топка и го хвърлих в кошчето за боклук.
— Джейкъб?
Извърнах се. Баща ми се беше облегнал на рамката на вратата с мътен поглед, разбъркана коса и зацапани с петна риза и джинси.
— Здрасти, тате.
— Ще ти задам един прост и ясен въпрос — рече той — и искам да получа прост и ясен отговор. Къде беше миналата нощ?
Виждах, че се мъчи да запази самообладание. Реших да спра с лъжите.
— Всичко е наред, татко. Бях с приятелите си.
Сякаш дръпнах запалката на граната.
— ТВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ СА ВЪОБРАЖАЕМИ! — кресна той. Тръгна към мен с почервеняло лице. — Щеше ми се с майка ти да не бяхме слушали оня шантав терапевт, който ни убеди да те доведем тук, защото това пътуване се превърна в пълна катастрофа! Сега за пореден път ме лъжеш! Върви в стаята и си опаковай багажа. Качваме се на следващия ферибот!
— Татко?
— И като се приберем у дома, няма да излизаш от къщи, докато не намерим психиатър, който да не е пълен глупак!
— Татко!
Чудех се дали да не побягна. Представих си обаче как баща ми ме е сграбчил и вика за помощ, а след това ме качва на ферибота овързан в усмирителна риза.
— Няма да дойда с теб — казах аз уверено.
Присви очи и ме изгледа косо, сякаш не беше чул добре. Тъкмо да повторя последното изречение, когато на вратата се почука.
— Не влизай! — викна баща ми.
Почукването се повтори, този път по-настоятелно. Баща ми се спусна към вратата и рязко я отвори. Ема стоеше на най-горното стъпало, а над дланта ѝ танцуваше малка топка син пламък. До нея беше Олив.
— Здравейте — каза Олив. — Идваме при Джейкъб.
Баща ми се взря изумен в тях.
— Какво означава това…
Момичетата се промъкнаха покрай него в стаята.
— Какво търсите тук? — изсъсках аз към тях.
— Искахме само да се представим — отвърна Ема с ослепителна усмивка. — Случи се така, че в последно време доста се сприятелихме с вашия син, затова преценихме, че е уместно да отбием и да ви поздравим.
— Добре — отвърна баща ми. Погледът му се стрелкаше между двете.
— Той наистина е прекрасно момче — рече Олив. — Така неустрашим!
— И привлекателен — додаде Ема и ми намигна. Огненото кълбо се затъркаля между дланите ѝ като играчка. Баща ми впери хипнотизиран поглед в него.
— Ддда — заекна той. — Несъмнено.
— Ще имате ли нещо против, ако си сваля обувките? — запита Олив и без да дочака отговора, се събу и се понесе към тавана. — Благодаря. Така се чувствам много по-удобно!
— Това са приятелите ми, татко. Разказах ти за тях. Това е Ема, а там, до тавана, е Олив.
Баща ми залитна и отстъпи.
— Още не съм се събудил — вяло продума той. — Толкова съм изморен…
Един стол се издигна от пода и се понесе към него, последван от спретната превръзка, която заподскача във въздуха.
— Тогава седнете, моля — рече Милърд.
— Добре — отвърна баща ми и наистина се отпусна на стола.
— Какво правиш тук? — прошепнах аз към Милърд. — Не трябва ли да си на легло?
— Минавах наблизо — вдигна той съвременна опаковка с таблетки. — Искам да споделя, че в бъдещето правят изключително ефикасни болкоуспокояващи!
— Татко, това е Милърд — рекох аз. — Не можеш да го видиш, понеже е невидим.