— Приятно ми да се запознаем.
— Подобно — отвърна Милърд.
Отидох при баща ми и коленичих до стола му. Той наклони леко глава.
— Аз заминавам, татко. Известно време няма да бъдем заедно.
— Така ли? И къде отиваш?
— Ще пътувам.
— Ще пътуваш — повтори той. — Кога ще се върнеш?
— Всъщност не зная.
— Досущ като дядо си — поклати той глава. Милърд наля вода в една чаша и му я подаде, а баща ми протегна ръка и я взе, сякаш летящите чаши бяха най-обикновеното нещо на този свят. Наистина мислеше, че сънува. — Ами, лека нощ — каза той и се изправи, опря се на стола и се запрепъва към спалнята си. Спря на вратата и се извърна към мен. — Джейк?
— Да, татко?
— Ще внимаваш, нали?
Кимнах. Той притвори вратата. Чух как се отпусна тежко на леглото.
Седнах и разтрих с ръце лицето си. Не знаех какво да мисля.
— Помогнахме ли? — запита Олив от високото си място.
— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Не вярвам. Малко по-късно той ще се събуди с мисълта, че ви е сънувал.
— Напиши писмо — предложи Милърд. — Кажи му каквото намериш за добре, той и без това няма как да потърси потвърждение.
— Наистина написах писмо. То обаче нищо не доказва.
— Да — отвърна Милърд. — Разбирам проблема.
— Да ти имам проблемите — рече Олив. — Щеше ми се моите родители да ме обичаха достатъчно, че да се бяха разтревожили, когато си тръгнах.
— Тогава — намеси се Ема, — аз мога да бъда това доказателство.
Тя извади снимка от малкото портмоне, прикрепено към колана на роклята ѝ и ми я подаде. Нейна фотография с дядо от младежките му години. Цялото ѝ внимание беше насочено към него, но той сякаш беше другаде. Тъжна и красива снимка, побрала в себе си всичко, което знаех за тяхната връзка.
— Направена е тъкмо, преди Ейб да замине да се бие — каза Ема. — Баща ти ще ме разпознае, нали?
— Не си остаряла и с един ден — усмихнах ѝ се аз.
— Чудесно! — отсече Милърд. — Ето го твоето доказателство.
— Винаги ли я носиш със себе си — подадох ѝ я аз обратно.
— Да, но вече не ми трябва. — Тя отиде до масата, взе химикалката ми и понечи да напише нещо върху гърба на снимката. — Как се казва баща ти?
— Франклин.
Подаде ми я, когато свърши. Погледнах я от двете страни, после извадих писмото си от кошчето за боклук, пригладих го и го оставих на масата заедно със снимката.
— Тръгваме ли?
Приятелите ми стояха на вратата и ме чакаха.
— Ако ти си готов? — отвърна Ема.
Вървяхме се към билото. Този път не спрях на онова място на хребета, където винаги се извръщах да видя колко път съм изминал. Понякога е по-добре да не се обръщаш назад.
Стигнахме могилата и Олив потупа камъните сякаш бяха стар домашен любимец.
— Да се сбогуваме с примката — рече тя. — Ти беше такава добра примка! Много ще ни липсваш и ние ще ти липсваме.
Ема стисна рамото ѝ, двете се наведоха и влязоха вътре. Стигнахме се в залата и Ема поднесе пламъка от дланта си към нещо, което до този момент не бях забелязал: дълъг списък от издълбани в камъните дати и инициали.
— Това са периодите, през които хората са използвали тази примка — поясни тя. — Всички дати, когато примката е била затваряна.
Взрях се в стената и различих П. М. 3-2-1853 и Дж. Р. Р. 1-4-1797, а по-нататък едва четимото Х. Дж. 1580. Най-отдолу имаше странни знаци, които не успях да разгадая.
— Руничен надпис — каза Ема. — Много древен.
Милърд се наведе и изрови от чакъла един остър камък. Избра друг камък за чук и издяла своето посвещение под останалите. А. П. 3-9-1940.
— Кой е А. П.? — запита Олив.
— Алма Перигрин — отвърна Милърд и въздъхна. — Тя би трябвало да изсече този надпис, не аз.
Олив прокара ръка по неравната повърхност.
— Мислиш ли, че някой ден друга имбрин ще дойде тук, за да направи своя примка?
— Надявам се — отвърна той. — Най-искрено се надявам.
Погребахме Виктор. Бронуин го вдигна заедно с леглото и го изнесе. Децата се бяха събрали на тревата отвън, а тя изтегли чаршафите и го загърна в тях. Преди това положи последна целувка върху челото му. Ние, момчетата, вдигнахме леглото сякаш носехме плащеница и го занесохме в оставения от бомбата кратер. После излязохме. Единствен Инок остана. Извади глинен човек от джоба си и внимателно го постави върху гърдите на момчето.
— Най-доброто ми творение — каза той. — Да ти прави компания.
Глиненият човек седна, но Инок го бутна назад с палеца си. Мъжът се претърколи с ръка под главата и изглежда се приготви да спи.