Когато запълнихме кратера, Фиона довлече някакви храсти и лиани върху прясната пръст и ги накара да прораснат. Докато опаковаме нещата си за пътуването, Адам отново беше на предишното си място, само че сега бележеше гроба на Виктор.
На сбогуване децата си взеха отломъци от тухли или цветя от градината за спомен и всички тръгнахме за последен път през острова: през димящата овъглена гора и равното блато, осеяно с бомбени дупки, през хребета и надолу към малкия град, увенчан с торфен дим, чийто жители се помайваха по верандите и пред портите, така изтощени и вцепенени от шока, че изглежда не забелязваха шествието на необикновените деца край тях.
Вървяхме тихо, макар и развълнувани. Децата не бяха спали, но по нищо не им личеше. Беше четвърти септември и за първи път от много време насам, дните отново течаха. Някои твърдяха, че вече усещат разликата. Дишаха по-свободно, кръвта течеше по-бързо във вените им. Чувстваха се по-живи, по-истински.
Аз също.
Навремето мечтаех да избягам от обикновения си живот, макар моят никога да не е бил такъв. Аз просто не съумявах да забележа колко изключителен е той. Никога не съм си и представял, че домът е нещо, което ще ми липсва. И ето сега с пукването на зората товарехме лодките си в една съвършено нова несигурност между Преди и После, а аз се замислих за всичко, което щях да оставя след себе си — родителите си, града си, моя някогашен единствен и най-добър приятел — и осъзнах, че заминаването ми нямаше да е, каквото предполагах; нямаше да е като снемане на товар. Споменът за него беше реален и наситен, а аз щях да го отнеса със себе си.
Беше невъзможно да върна стария си живот; както беше невъзможно да върна и разрушения от бомби дом на децата. Вратите на нашите клетки бяха отворени.
Десет необикновени деца и една необикновена птица се побрахме в три здрави лодки с гребла, макар да ни се наложи да изоставим доста неща на пристанището. Когато приключихме, Ема предложи някой от нас да каже нещо — малка реч за предстоящото пътуване. Никой обаче не намери подходящите думи. Затова Инок вдигна клетката на мис Перигрин и тя нададе пронизителен писък. Отвърнахме със свой вик, в който се смесваше радост и ридание за всичко изгубено и спечелено.
Двамата с Хю поехме греблата на първата лодка. Инок седна на кърмата с лице към нас, а Ема под широкополата си слънчева шапка се взираше в отдалечаващия се остров. Водната шир се разстилаше до безкрая като огледална тепсия. Денят беше топъл, но от водата повяваше хладен бриз. Можех да греба с часове така, в щастлив унес. Чудех се как е възможно подобно спокойствие да принадлежи на обзет от война свят.
Видях Бронуин да маха от следващата лодка и да вдига фотоапарата на мис Перигрин към очите си. Усмихнах ѝ се в отговор. Не взехме нито един от старите албуми със себе си; кой знае, може би това щеше да е първата снимка за нов албум? Странно беше да си помисля, че някой ден щях да имам свои пожълтели снимки, които да показвам на недоверчивите си внуци — и свои невероятни истории, които да споделям.
Тогава Бронуин свали фотоапарата, вдигна ръка и посочи нещо зад нас. В далечината, на фона на изгряващото слънце, се открояваше мълчалива процесия от бойни кораби.
Загребахме по-бързо.
