— И какво казваше дядо ти в съня?
— Едно и също, както винаги — отвръщах аз. — За птицата, примката и гроба.
— Неговите последни думи.
Кимнах.
Д-р Голън събра пръсти и ги опря в брадичката си. Самият дълбокомислен психиатър.
— Имаш ли някаква представа какво може да означават?
— Нищо не значат.
— Хайде, не искаш да кажеш това.
Исках да се държа, сякаш пет пари не давах за последните думи на дядо, но не беше така. Глождеха ме почти колкото и кошмарите. Чувствах се задължен да не пренебрегна последното, което той каза на някого от този свят, като родено в халюцинация празнодумство. Д-р Голън беше убеден, че ако ги осмисля, можеше и да се отърва от ужасните си кошмари. Затова направих опит.
Донякъде казаното от дядо Портман не беше лишено от смисъл. Повтаряше например, че се надява да отида на острова. Опасяваше се чудовищата да не ме проследят и мислеше, че островът е единственото място, където ще се спася от тях — като него през детските му години. След това промълви: „Трябваше да ти кажа“, но понеже нямаше време да ми каже каквото и да било, аз се питах дали не е направил единственото по-логично в случая — да е оставил пътечка от трохи, която да ме отведе до някой, който би могъл да ми каже; някой, посветен в тайната му. Допусках, че неразбираемите приказки за примката, гроба и писмото означават именно това.
За известно време мислех, че „примката“ можеше да е улица в Съркъл Вилидж — кварталът, който повече от всичко друго приличаше на наредени като примки слепи алеи, а „Емерсън“ да е някой човек, до когото дядо е изпратил писмо. Някой приятел от войната, с когото е поддържал връзка, знам ли? Или пък този Емерсън живееше в Съркъл Вилидж, на някоя от неговите примки, до някое гробище и някое от писмата, които пазеше, беше адресирано от трети септември 1940. И аз трябваше да прочета именно него. Звучеше налудничаво, съзнавах го, но най-налудничавите неща се бяха оказали верни. Затова, след многото задънени улици, открити в интернет, отидох до клуба на Съркъл Вилидж, където господата на определена възраст се събираха да поиграят на дискове или да поприказват за последната си операция, за да разбера къде е гробището и дали някой не познава г-н Емерсън. Изгледаха ме, сякаш от врата ми стърчеше втора глава. Подобни приказки от устата на тийнейджър ги стъписаха. В Съркъл Вилидж нямаше гробище, никой от съседите им не се казваше „Емерсън“; нямаше и улица, чието име да е свързано с примка. Пълен провал.
Д-р Голън обаче не ме оставяше. Предложи да потърся нишката към Ралф Уолдо Емерсън, прочут, според всеобщото мнение, поет от миналото.
— Емерсън е автор на завидно количество писма — рече той. — Може пък дядо ти да е имал именно това предвид.
Беше си изстрел в тъмното, но колкото да се отърва от него, един следобед накарах баща ми да ме закара до библиотеката. Бързо установих, че Ралф Уолдо Емерсън наистина е автор на доста публикувани писма. Трийсет минути по-късно се бях въодушевил не на шега. Имах усещането, че съм на крачка от важно откритие, когато констатирах две неща: първо, Ралф Уолдо Емерсън беше живял и умрял през XIX в., следователно не би могъл да изпрати писмо с дата трети септември 1940, и второ, текстовете му бяха толкова гъсто изписани, а съдържанието им — така мистериозно, че не биха могли да представляват и най-малък интерес за моя дядо, който не беше от най-запалените читатели. Открих и способността на Емерсън да приспива по невероятен начин — задрямах с глава върху книгата, върху есе, озаглавено „Самоувереност“, и за шести път през онази седмица сънувах автомата за дъвки. Събудих се с вик и бях най-безцеремонно изритан от библиотеката. Нито за миг не спрях да ругая д-р Голън и тъпите му теории.
Решението на родителите ми да продадат къщата на дядо Портман беше последната капка, от която чашата преля. Все пак преди благонадеждните купувачи да бъдат допуснати в нея, тя трябваше да бъде разчистена. Зачислиха ме — по съвет на д-р Голън, убеден, че за мен беше добре да се „изправя насред травматичната сцена“ — за помощник на баща ми и на леля Сузи в сортирането на вехториите. Когато влязохме в къщата, баща ми все ме придърпваше настрани, за да се убеди, че се чувствам добре. Изненадващо, но май наистина бях добре, въпреки останките от сигналната лента на полицаите по храстите и плясъка на разкъсаната мрежа на вратата. Това и наетият огромен контейнер до тротоара, който очакваше да погълне останките от живота на моя дядо, ме натъжи, но не ме изплаши.