Затворих кутията и я занесох във всекидневната, където баща ми и леля Сузи изпразваха в голям чувал за отпадъци едно чекмедже, пълно с неизползвани, защипани на кочани купони.
Дадох им кутията. Не попитаха какво има в нея.
— И така? — каза д-р Голън. — Значи смъртта му не е означавала нищо?
Лежах на кушетката, вперил поглед в аквариума в ъгъла и ленивите кръгове на неговия единствен златен обитател.
— Освен ако ти нямаш по-добра идея — рекох аз. — Някоя впечатляваща теория за значението на всичко това, която не си споделил с мен. В противен случай…
— Какво?
— В противен случай само си губим времето.
Въздъхна и притисна основата на носа си, сякаш имаше главоболие.
— Не е моя работа да правя изводи за значението на неговите последни думи — рече той. — Важното е ти какво мислиш за тях.
— Пълни психодрънканици — изсъсках аз. — Онова, което аз мисля, няма значение, важна е истината! Допускам обаче, че никога няма да я узнаем, така че на кого му пука? Давай, дрогирай ме и прибирай чека.
Искаше ми се да го предизвикам — да започне да спори, да настоява, че не съм прав, но той остана с безизразно лице и забарабани по облегалката на стола с химикалката.
— Звучиш така, сякаш си се предал — рече той след кратка пауза. — Разочарован съм. Не ми приличаш на човек, който бяга от отговорност.
— Ами тогава не ме познаваш добре — отвърнах аз.
Едва ли можеше да бъда в по-лошо настроение за парти. Разбрах го, когато родителите ми започнаха да подхвърлят двусмислено колко отегчителен и еднообразен би бил наближаващият уикенд, макар всички да знаехме, че навършвах шестнайсет. Помолих ги тази година да пропуснем тържественото събиране, понеже, наред с другите причини, не се сещах за нито един човек, когото бих искал да поканя, но те се притесняваха, че прекарвах прекалено дълго време сам, и се вкопчиха в ползата от моята социализация. Същият ефект би имал и електрошокът, подсетих ги аз. Майка ми обаче умееше да превръща и най-незначителното събитие в повод за празненство — веднъж покани приятели за рождения ден на нашия папагал, но и защото обичаше да се перчи с къщата ни. С чаша в ръка, тя водеше вкупом гостите от една претрупана с мебели стая в друга, възхваляваше гения на архитекта и споделяше стратегически моменти около реализацията („Минаха месеци, докато доставиха стенните свещници от Италия.“).
Прибирахме се у дома след катастрофалния сеанс с д-р Голън. Влачех се след баща си към нашата подозрително тъмна всекидневна, а той мърмореше под нос: „Жалко, че не планирахме нищо за рождения ти ден“ и „Както и да е, винаги има следващ път“, когато изведнъж всички лампи светнаха и извадиха на бял свят транспаранти, балони и пъстро множество от лели, чичовци и братовчеди, с които рядко изобщо разговарях — общо взето всеки, когото майка ми беше склонила да дойде, дори и Рики. Изненадах се да го видя да се мотае около купата с пунша, неподходящо облечен за случая в обсипаното си с габъри кожено яке. Когато шумните приветствия приключиха и аз престанах да се преструвам на изненадан, майка ми ме прегърна с една ръка и прошепна:
— Наред ли е всичко?
Бях изморен, разстроен и исках само да поиграя онлайн, преди да си легна с включен телевизор. Какво обаче можехме да направим — да изпратим всички у дома? Казах, че съм добре и тя се усмихна, сякаш да ми благодареше.
— Кой иска да види нововъведенията? — пропя майка ми, докато си наливаше шардоне, преди да оглави с тържествена стъпка група роднини нагоре по стълбището.
Двамата с Рики си кимнахме отдалеч. Безмълвно се споразумяхме да изтърпим присъствието си за час или два. Не бяхме разговаряли от деня, в който той едва не ме помете от терасата, но и двамата разбирахме колко е важно да поддържаме илюзията, че сме приятели. Тъкмо да го заприказвам, и чичо Боби ме сграбчи за лакътя и ме завлече в ъгъла. Боби беше голямо момче с гръден кош като варел, шофираше голяма кола, живееше в къща и в крайна сметка щеше да стане жертва на масиран инфаркт заради гъшия дроб и двойните сандвичи с кюфтета, които тъпчеше в дебелото си черво, откакто го помнех, а благосъстоянието му щеше да отиде в ръцете на моите братовчеди с олекнали заради марихуаната глави и на миниатюрната му тиха жена. Двамата с чичо Лес бяха съуправители на „Първа помощ“ и имаха навика, вместо да похвалят гуакамолето на домакинята, да придърпват хората по ъглите за кратък конспиративен разговор, сякаш готвеха удар срещу мафията.