— Та значи, научих от майка ти, че вече наистина изплуваш след ъъ… онова нещо там с дядо ти.
Моето нещо. Никой не знаеше как да го назове.
— Остра стресова реакция — рекох аз.
— Какво?
— Това имах. Имам. Както и да е.
— Хубаво. Хубава новина — махна той с ръка, сякаш да остави всичко неприятно зад нас. — Та значи, двамата с майка ти си мислехме дали не искаш да дойдеш в Тампа за лятото, да видиш как върви семейният бизнес? Да си поблъскаме заедно главите в централата за известно време? Освен ако не обичаш да зареждаш щандове — разсмя се той толкова високо, че неволно отстъпих назад. — А ако искаш, можеш да останеш в къщата. През уикендите ще ходим с братовчедите ти на лов за херинги.
После посвети пет дълги минути на описанието на новата си яхта. Стигна до обстойни, почти порнографски подробности, сякаш само това беше достатъчно, за да приключим сделката. Ухили се, като свърши, и протегна ръката си да се здрависаме.
— Значи, ще помислиш, нали, старо куче?
Предполагам, че това трябваше да е предложение, на което не бих могъл да откажа, но по-скоро бих прекарал лятото в трудов лагер в Сибир, отколкото с моя чичо и чалнатите му деца. Що се отнася до работата в централата на „Първа помощ“, знаех, че е неизбежна част от моето бъдеще, но разчитах на поне още няколко лета свобода и на четири години в колеж, преди да съм принуден да се заключа в корпоративната клетка. Колебаех се. Търсех елегантен начин да се отърва. Вместо това обаче изтърсих:
— Не съм убеден, че точно сега подобна идея ще се хареса на психиатъра ми.
Рунтавите му вежди се свъсиха. Кимна явно разколебан и рече:
— Ами да, добре, разбира се. Значи ще се чуваме, друже, нали?
Отдалечи се, без да дочака отговора ми. Престори се, че е видял в другия край на стаята някого, когото трябва да придърпа за лакътя. После настъпи моментът да отворя подаръците, както майка ми оповести. Винаги настояваше да го правя в присъствието на всички, което си беше проблем, понеже, както навярно вече съм споменавал, не съм добър лъжец. А от това следваше, че не ме бива да симулирам благодарност за нечии преподарени ми дискове с кънтри музика за Коледа или за абонамента на „Лов и риболов“ — години наред чичо Лес живееше със странната заблуда, че си падам по занимания на открито. В името на благоприличието се насилих да се усмихна и при всеобщото възхищение показвах всяка разопакована дрънкулка, докато от купчината върху масичката за кафе останаха три пакета.
Първо посегнах към най-малкия. В него беше ключът на четиригодишния луксозен седан на родителите ми. Купили си нов, обясни майка ми, затова съм наследявал стария. Първият ми автомобил! Всички охкаха и ахкаха, но аз почувствах, че се изчервявам. Прекалено беше да се перча с подобен скъп подарък пред Рики, чиято кола струваше по-малко от моите джобни на месец, когато бях на дванайсет. Сякаш родителите ми вечно искаха да се замислям за парите, но истината беше, че не ми пукаше. Зная, лесно е да кажеш, че не ти пука за парите, ако ги имаш в изобилие.
Следващият подарък беше дигиталният фотоапарат, за който цялото минало лято бях молил нашите.
— Замислям нова книга за птиците — обади се баща ми. — Реших, че може би ти ще направиш снимките.
— Нова книга! — възкликна мама. — Идеята е изключителна, Франк. И като заговорихме за това — какво стана с последната, върху която работеше? — Явно вече беше на няколко чаши вино.
— Имам да доизгладя отделни неща — предпазливо отвърна баща ми.
— Ясно — достигна до слуха ми кикотът на чичо Боби.
— Добре — рекох аз на висок глас и посегнах към последния подарък. — Това тук е от леля Сузи.
— Всъщност — поясни леля, когато започнах да свалям хартията — от дядо ти е.
Застинах. В стаята се възцари гробна тишина. Погледите на всички се насочиха към леля Сузи. Сякаш беше призовала зъл дух. Баща ми стисна челюсти, а майка ми пресуши остатъка в чашата си на един дъх.
— Отвори го и ще видиш — рече леля.
Разкъсах остатъка от опаковъчната хартия и извадих стара книга с твърда корица, оръфана и без подвързия. „Избрани творби“ на Ралф Уолдо Емерсън. Вторачих се в нея, сякаш можех да разчета текста през корицата. Недоумявах как се беше появила в разтрепераните ми в момента ръце. Никой, освен д-р Голън, не знаеше за последните думи на дядо, а на няколко пъти той се беше заклел, че всичко, за което станеше дума в кабинета му, ще бъде поверително, освен ако не заплаша да изгълтам бутилка сода каустик или да скоча от моста над Тампа Бей.
Погледнах въпросително леля. Толкова бях объркан, че не знаех какво да кажа.