— Намерих я върху писалището на дядо ти, когато разчиствахме къщата — усмихна се тя едвам. — Написал е твоето име върху началната страница. Реших, че е искал да ти я даде.
Бог да благослови леля Сузи. Не беше без сърце все пак.
— Супер. Не знаех, че дядо ти има слабост към книгите — рече мама. Опитваше се да разведри настроението. — Съдържателни при това.
— Да — съгласи се баща ми през стиснати зъби. — Благодаря, Сузън.
Разтворих книгата. Върху началната страница наистина имаше посвещение, изписано с колебливия почерк на дядо.
Надигнах се да изляза, понеже се опасявах, че ще се разрева в присъствие на всички, когато нещо се изплъзна от страниците и падна на пода.
Наведох се и го вдигнах. Беше писмо.
Емерсън. Писмото.
Почувствах, че кръвта се отдръпва от лицето ми. Майка се наведе към мен и с тревожен шепот ме запита дали имам нужда от глътка вода, което беше нейният начин да каже: „вземи се в ръце, хората гледат“.
— Чувствам се малко, ъъъ… — рекох аз, притиснах стомаха си с ръка и хукнах към стаята си.
Писмото беше написано на ръка върху тънка, неразчертана хартия с витиеват, претрупан почерк, едва ли не калиграфски. Черното мастило беше в различни нюанси, сякаш оставено от стара автоматична писалка. Съдържанието гласеше:
Както беше обещала, имаше стара снимка. Държах я на светлината на настолната лампа и се опитвах да доловя нещо особено в женския профил, но такова нямаше. Изображението беше странно, много странно, но по нищо не напомняше фотографиите на моя дядо. Тук липсваха трикове. Просто една жена, която пуши лула. Приличаше на лулата на Шерлок Холмс, извита и клюмнала в ъгъла на устата ѝ. Отново и отново спирах погледа си върху нея. Това ли е искал да намеря дядо? Да, мислех си аз, това трябва да е — не писмата на Емерсън, а едно писмо, пъхнато в книга на Емерсън. Коя обаче беше директорката? Тази жена — Перигрин? Разгледах плика за обратен адрес. Видях единствено пощенска марка, на която се четеше „о-в Кеърнхолм. Къмри, ОК“. ОК — беше Великобритания. От ровенето из атласите в детските си години знаех, че „Къмри“ е Уелс. О-в Кеърнхолм би могло да означава споменатото в писмото от мис Перигрин място. Възможно ли е това да е бил островът, на който моят дядо е живял като момче?
Преди девет месеца той ми каза да „намеря птицата“. Преди девет години се беше заклел, че детският дом, в който е живял, бил закрилян от птица, която пушела лула. Тогава седемгодишен, аз бях приел думите му буквално, но жената от снимката пушеше лула и името ѝ — Перигрин — означаваше сокол-скитник. А ако птицата, която дядо искаше от мен да намеря, всъщност беше жената, спасила го навремето — директорката на сиропиталището? Може би след всичките тези години тя все още беше на острова, престаряла като света, но подкрепяна от неколцина свои възпитаници — вече също на възраст, които така и не са напуснали дома. За първи път последните думи на дядо добиха някакъв смисъл. Той искаше от мен да отида на онзи остров и да намеря жената, възрастната директорка. Ако някой знаеше тайните на неговото детство, трябваше да е тя. Пощенската марка обаче беше отпреди петнайсет години. Възможно ли е все още да е жива? Набързо запресмятах наум: ако беше оглавявала детски дом през 1939 година и по онова време е била, да речем, на двайсет пет, тогава днес би трябвало да е над деветдесетте. Значи беше възможно — в Енгълуд имаше и по-възрастни от нея хора, които живееха сами и шофираха. Дори междувременно мис Перигрин да се беше споминала, на о-в Кеърнхолм бяха останали хора, които са познавали дядо Портман в детските му години и знаеха неговите тайни.
Ние, беше писала тя. „Онези от нас, които останахме“.
Както можете да си представите, не беше лесно да склоня родителите си да прекарам част от лятото на малък, отдалечен от брега на Уелс остров. Те, особено майка ми, имаха основателни доводи, че подобна идея е неприемлива, да не говорим за разходите, за факта, че от мен се очакваше да прекарам ваканцията с чичо Боби и да усвоя тънкостите в управлението на империята от дрогерии; че няма кой да ме придружи, понеже никой от родителите ми не искаше да отиде там, а аз, разбира се, нямаше как да пътувам сам. Не разполагах със сериозни контрааргументи, а не можех да обясня причината да настоявам за подобно пътуване, без да изглеждам по-луд, отколкото те се опасяваха, че съм. Нямаше, разбира се, да им разкажа за последните думи на дядо Портман, за писмото или за фотографията — щяха да ме поставят под лекарско наблюдение. Можех да изляза единствено с разумни мотиви, които звучаха горе-долу така: „Искам да науча повече за семейната история“ или: „Чад Крамър и Джош Бел ще ходят в Европа това лято. Защо аз да не замина?“. Повдигах въпроса при всеки удобен случай, без да изглеждам отчаян (веднъж дори прибягнах до „не е като да нямате пари“ — тактика, за която веднага съжалих), но, както по всичко личеше, целта ми беше непостижима.