После се случиха няколко неща, които до голяма степен бяха в моя полза. Първо, ентусиазмът на чичо Боби относно моето пребиваване в дома им през лятото охладня — кой, в крайна сметка, иска луд в къщата си? Изведнъж останах без лятна програма. После баща ми установи, че остров Кеърнхолм е важен ареал, обитаван от някаква птица, и там се намираше кажи-речи половината ѝ популация в световен мащаб, което пък го наведе на нелепата идея за местен орнитологичен вид. Заговори за хипотетичната си нова книга по орнитология и всеки път, щом станеше дума, аз правех и невъзможното, за да го окуража и да покажа, че ми е интересно.
Решаваща роля обаче изигра д-р Голън. След отрицателно кратко време за убеждение от моя страна, той изненада всички ни и не само подкрепи идеята, но и посъветва родителите ми да приемат моето пътуване.
— За него може да се окаже важно — рече той на майка ми един следобед след сеанса. — Онова място е било в такава степен митологизирано от дядо му, че единствено посещението там би го лишило от всякаква тайнственост. Ще се убеди, че островът е като всеки друг, обикновен, а не магичен. В крайна сметка фантазиите на неговия дядо ще изгубят силата си. Възможно е да са сполучливо съчетание на измислица и реалност.
— Но аз мислех, че той вече не вярва в подобни неща — обърна се майка ми към мен. — Така ли е, Джейк?
— Да — уверих я аз.
— Не, на съзнателно равнище, не — рече д-р Голън. — В момента обаче причината за проблемите му е неговото подсъзнание. Съновиденията, безпокойството.
— И сте убеден, че едно пътуване дотам би било от полза? — запита майка ми, присвила очи, сякаш се готвеше да чуе голата истина. Станеше ли дума за неща, които трябваше или не трябваше да правя, мнението на д-р Голън беше закон.
— Да — отвърна той.
Това беше повече от достатъчно.
После всичко изненадващо бързо си дойде на мястото. Купихме самолетни билети, направихме списък, начертахме планове. Щяхме да заминем с баща ми за три седмици през юни. Чудех се дали не е прекалено дълго, но той беше категоричен, че се нуждае поне от толкова време, за да проведе задълбочени наблюдения върху птичите колонии на острова. Мислех, че мама ще се възпротиви — цели три седмици! — обаче колкото повече нашето заминаване наближаваше, толкова по-въодушевена беше тя.
— Моите двама мъже — цялата засияваше, щом го изречеше — на път към голямото приключение!
За мен ентусиазмът ѝ беше трогателен до следобеда, в който я чух да говори по телефона със своя приятелка. На нея тя сподели с облекчение възможността „да вземе живота си в свои ръце“, дори за три седмици, без да ѝ се налага да се тревожи за „тези две клети деца“.
„И аз те обичам.“, искаше ми се да ѝ кажа с най-саркастичния си тон, но тя не ме видя и затова си затраях. Обичах я, разбира се, макар и само защото човек трябва да обича майка си, а не защото щях да я харесам кой знае колко, ако я бях срещнал на улицата. Това всъщност беше невъзможно; ходенето пеш е за бедните.
През трите седмици между края на учебната година и пътуването положих всички усилия да получа потвърждение, че мис Алма Лефей Перигрин е все още сред живите. Търсенето в интернет обаче не даде очакваните резултати. Надявах се да е оцеляла и ми се щеше да се свържа с нея по телефона, поне да я предупредя за посещението си, но скоро установих, че в Кеърнхолм никой никога не е притежавал телефон. Открих само един номер на целия остров и го набрах.
Отне ми почти минута, докато се свържа. Линията засъска и зацъка, после отново засъска. Чувствах всяка миля от огромното разстояние, изминато от моето обаждане. Накрая се разнесе странното европейско позвъняване — уааап, уааап… уааап, уааап. Отговори някакъв мъж, който явно беше пиян.
— П’стра дупка — изблея той. Около него се носеше сочна, пъстра глъч от приглушени гласове, каквато човек може да чуе в разгара на студентско парти. Опитах се да се представя, но мисля, че беше невъзможно да ме чуе.
— П’стра дупка — изблея той отново. — Кво сега пак? — Преди обаче да изрека каквото и да е, отдалечи слушалката от ухото си и кресна на някого — Кайх ти да млъкнеш, шибано коп’ле, говоря по…