После връзката прекъсна. Стоях неподвижен и объркан, след това затворих. Не си направих труда да звъня отново. Ако единственият телефон в Кеърнхолм беше свързан с някаква окаяна „пъстра дупка“, какво вещаеше това за останалия остров? Дали първото ми пътуване до Европа нямаше да се окаже пропиляно в маневри около пияни маниаци и в съзерцание на птици, които цвъкат курешки по скалисти плажове? Най-вероятно. Заслужаваше си да понеса всичко, ако това беше цената, срещу която щях да разплета тайната на моя дядо, преди да се върна към баналния си живот.
Трета глава
Мъглата беше непрогледна. Когато капитанът съобщи, че почти сме пристигнали, реших, че се шегува. Стоях на люшкащата се палуба и виждах пред себе си единствено безкрайна сива завеса. Вкопчих се в перилата и се взрях в зелените вълни. Очаквах рибата, която скоро щеше да се наслаждава на моята закуска, а баща ми, само по риза, трепереше до мен. Беше по-студено и по-влажно от всеки друг юни. Надявах се, изтощителните трийсет и шест часа, нужни, за да се доберем дотук — три самолета, два престоя на летища, спане на смени по мърляви железопътни гари, а сега и обърнатия ми заради това безкрайно пътуване с ферибот стомах — да си струваха. Тогава баща ми извика: „Виж!“ и аз вдигнах глава към черния каменист масив, който изплува пред нас от нищото.
Островът на дядо. Огромен и пуст, обгърнат в мъгла, пазен от пронизителните крясъци на милиони птици. Приличаше на древна, издигната от великани крепост. Взирах се в стръмните зъбери със скрити в призрачни облаци върхове и идеята, че това е някакво магическо място, не ми се стори никак странна.
От гаденето сякаш не остана и следа. Баща ми тичаше наоколо като дете по Коледа и не сваляше поглед от зареяните над нас птици.
— Виж това, Джейкъб — викна той и посочи ято светли точици във въздуха. — Голям буревестник.
Наближихме рифа и аз забелязах странни очертания под водата.
— Не си виждал корабокрушение преди, а? — подхвърли морякът, който минаваше наблизо и ме видя надвесен над перилата.
— Наистина ли? — обърнах се към него.
— Целият район тук е морско гробище. Навремето капитаните си имали и приказка за това: „Вечността моряка ще отзове, ако между Хартланд Пойнт и Кеърнхолм Бей той се озове“.
Точно в момента подминахме останките на кораб, толкова близо до повърхността и с така ясно очертан скелет, че сякаш щеше да се надигне от водата като зомби от плитък гроб.
— Виждаш ли го? — посочи той натам. — Потопен е от торпедо.
— Наоколо е имало торпедоносци?
— Колкото щеш. Ирландско море бъкало от германски подводници. На бас, че ако вдигнеш корабите, уцелени от техни торпеда, ще разполагаш с половината флота — изви той многозначително вежди, разсмя се високо и отмина.
Притичах през палубата към кърмата и проследих потопеното скеле, което изчезна в дирята на ферибота. Тъкмо се питах дали няма да ми трябват алпинистки принадлежности, за да се добера до острова, стръмният бряг се снижи към водата. Заобиколихме един нос и навлязохме в скалист залив с форма на полумесец. Живописни рибарски лодки се поклащаха в малкото пристанище в далечината, а отвъд тях, насред зелена долина, се гушеше някакво градче. Сякаш съшити от изпъстрени с овце зелени кръпки, моравите се стелеха по хълмовете терасовидно чак до високия хребет, увенчан от облаци като с парапет от памук. Нереално и красиво, различно от всяко друго място, което бях виждал досега. Почувствах се като откривател, когато напреднахме с пухтене в залива, сякаш бях съзрял суша на място, обозначено върху картите само с неопределено синьо.
Фериботът влезе в дока, а ние нарамихме чантите и се отправихме към градчето.
От пръв поглед разбрах, че не беше толкова близо, колкото изглеждаше от разстояние. В гъстата плетеница от кални, каменисти улици се редяха селски хижи — избелели от слънцето и странно отживели, ако не броим сателитните чинии по покривите им. Понеже Кеърнхолм беше твърде отдалечен и твърде незначителен, че да оправдае разходите по електропроводи от материка, на всеки ъгъл смрадливи дизелови генератори бръмчаха като оси в съзвучие с грохота на тракторите — единственото превозно средство на острова. Стари, изоставени и без покрив хижи, запазени в покрайнините на града, свидетелстваха за оредялото население и за децата, подмамени от по-бляскави възможности някъде другаде, далеч от стародавните традиции на риболова и земеделието.
Помъкнахме багажа си през града. Търсехме нещо, познато на местните като „Пасторски дом“. Баща ми беше запазил стая там. Представях си стара църква, превърната в пансион със закуска — нищо комфортно, просто място, където да преспиваме, когато не наблюдаваме птици или не вървим по горещи следи. Попитахме неколцина местни, но получихме единствено неразбиращи погледи.