— Хората тук говорят английски, нали? — чудеше се баща ми на висок глас.
Ръката вече ме болеше от безразсъдно тежкия куфар, когато, слава богу, най-после наближихме някаква църква. Решихме, че накрая сме намерили квартирата си, но когато влязохме вътре, видяхме, че мястото е преустроено, но не в пансион със закуска, а в мизерен малък музей. В стая с овесени по стените стари рибарски мрежи и ножици за стригане на овце се натъкнахме на уредника. Лицето му светна, щом ни съзря, и помръкна, като разбра, че сме се изгубили.
— Търсите, предполагам, „Пасторската дупка“. Там е единственото място на острова със стаи под наем.
Той продължи с напътствията на странния си акцент, който намирах за изключително забавен. Обичах да слушам речта на уелсците, макар половината от казаното от тях да беше неразбираемо за мен. Баща ми благодари и понечи да излезе, но понеже мъжът беше така услужлив, аз изостанах и го попитах:
— Къде можем да намерим старото сиропиталище?
— Старото какво? — изгледа ме той накриво.
За момент се ужасих, че не сме се озовали на острова, на който трябваше, или още по-зле — че домът е само още една от измислиците на моя дядо.
— Било е дом за деца бежанци — рекох аз. — По време на войната. Голяма къща.
Мъжът задъвка устната си и колебливо ме измери с поглед, сякаш преценяваше дали да ми помогне или да приключи по-скоро с цялата тази история. В крайна сметка се смили над мен.
— Не съм чувал за никакви бежанци — рече той, — но мисля, че зная мястото, за което питаш. Далече е, от другата страна на острова, покрай блатото насред гората. Макар че, ако бях на твое място, нямаше да се шляя натам сам. Няма пътеки наблизо и такава една разходка ще е последното, дето ще се чуе за теб — само трева и овчи барабонки; няма какво да те спре, ако полетиш с главата надолу по урвата.
— Хубаво, че ни казахте — многозначително ме изгледа баща ми. — Обещай да не ходиш там сам.
— Добре де, добре.
— Ама защо се интересуваш — попита мъжът. — Местности като тази не са отбелязани в туристическите карти.
— Малък генеалогичен проект — отвърна баща ми и пристъпи към вратата. — В детството си моят баща е прекарал няколко години в това сиропиталище.
По тона му разбрах, че психиатри и мъртви дядовци са последното, за което би искал да говори. Повторно благодари на мъжа и бързо ме поведе навън.
Върнахме се, както уредникът ни беше казал, и в крайна сметка се озовахме пред някаква статуя, наречена „Жена в очакване“ и посветена на изгубилите се в морето жители на острова. Лицето ѝ беше печално, а ръцете ѝ бяха протегнати по посока на пристанището, твърде отдалечено от това място, но и към „Пасторската дупка“ отсреща, на същата улица. Ако трябва да съм честен, не съм голям спец по хотелите, но само един поглед към потъмнялата табела ми беше достатъчен да разбера, че престоят ни тук няма да е от четиризвездните с бонбонче върху възглавницата. Най-отгоре с големи букви пишеше ВИНО, БИРА, УИСКИ. Под него по-скромни букви гласяха „Чудесна храна“ и съвсем отдолу, изписано на ръка, явно след размисъл, се мъдреше „Стаи под наем“, макар „и“-то на „стаи“ да беше задраскано и поправено на „стая“. Понесохме багажа си към вратата и докато баща ми мърмореше по адрес на шарлатаните и подвеждащите реклами, аз отново хвърлих поглед към „Жена в очакване“ и се зачудих дали пък не се надява някой да ѝ донесе питие. Провряхме се през вратата и запримигахме в сумрака на схлупената кръчма. Когато очите ми привикнаха, осъзнах, че „дупка“ е доста точно название на мястото: малки прозорци с оловни рамки пропускаха светлина, колкото да намериш кранчето за бира, без да се пребиеш в мебелите и столовете по пътя. Масите, протрити и паянтови, изглеждаха по-подходящи за дърва за огрев. Въпреки ранния сутрешен час, кръчмата беше полупълна с притихнали посетители в различна степен на напиване, навели молитвено глави над халби с кехлибарена течност.
— Вие трябва да сте за стаята — рече мъжът зад бара и пристъпи да се здрависа с нас. — Аз съм Кев, а това са момчетата. Кажете „здрасти“, момчета.
— Здрасти — промърмориха те и закимаха към питиетата си.
Последвахме Кев по тясната стълба към мебелираните стаи (множествено число). При добро желание бих ги описал като снабдени с най-необходимото. Баща ми избра по-голямата спалня, а аз взех помещението, което можеше да е едновременно кухня, трапезария и всекидневна — имаше маса с дупки от дървояди, диван и котлон. Тоалетната „работеше през повечето време“ по думите на Кев, „но в случай на нужда, винаги можехме да разчитаме на «добрата стара седалка»“ и ни посочи преносимата тоалетна в дъното на алеята в задния двор, която се виждаше от прозореца на моята спалня.