— И, да, ще ви трябва и това — извади той две газени лампи от долапа. — Генераторите спират в десет, понеже транспортът на петрол е дяволски скъп, затова или ще ви се наложи да си лягате по-рано, или ще се научите да се оправяте със свещи и керосин — ухили се той. — Дано не ви изглеждаме прекалено изостанали.
Уверихме Кев, че външната тоалетна и керосинът чудесно ни устройват, звучеше дори забавно, всъщност като малко приключение, да, сър, след което ни поведе надолу по стълбите за последния етап от нашето пътуване.
— Добре сте дошли, ако желаете да закусите тук — рече той. — Очаквам да е така, понеже няма къде другаде да се нахраните. Ако искате да се обадите, в ъгъла ей там има кабина. Случва се да се нареди и опашка пред нея, понеже още се мотаем с преписките по уреждането на мобилен оператор, така че в момента виждате единствения кабел на острова. Това сме ние — единствената храна, единственото легло, единственият телефон! — изви той глава назад и се разсмя. Високо и продължително.
Единственият телефон на острова. Огледах го — беше от онези, каквито човек можеше да види по филмите, с врата, която да притвориш за повече дискретност — и с растящ ужас осъзнах, че това беше гръцката оргия, това беше щурият купон, който бях дочул, когато позвъних преди няколко седмици. Това беше „П’стра“-та дупка. Кев подаде ключовете от стаите на баща ми.
— Имам въпрос — обадих се аз. — Защо това място се казва „П’стра дупка“, искам да кажа „Пасторската дупка“?
Мъжете на бара избухнаха в смях.
— Ами, понеже е дупка за пастори, разбира се — обади се един от тях, което само накара останалите да се разсмеят още по-високо.
Кев тръгна към неравната кръпка от дъски върху пода до огнището, където спеше едно мърляво куче.
— Навремето, когато само защото си католик, е можело да увиснеш на някое дърво, пасторите търсели подслон тук — потропа той с обувка върху онова, което приличаше на врата в пода. — Главорезите на Елизабет ги следваха по петите, но ние укривахме в уютни малки местенца като това всеки, който имаше нужда да бъде скрит.
Останах удивен от начина, по който се изрази. „Ние“. Сякаш лично познаваше отдавна вече мъртвите обитатели на острова.
— Уютно, как не — рече един от пияниците. — На бас, че живи са се пекли там долу, наблъскани като сардели в консерва!
— Подслоняваш ги, а после някой ден ти увисваш на клона — обади се друг.
— Ей, ей — викна първият. — За Кеърнхолм! Нашето сигурно убежище вовеки!
— За Кеърнхолм! — разнесе се хор от гласове и всички надигнаха чаши.
Легнахме си рано, изтормозени от часовата разлика и изтощени до смърт. Всъщност легнахме ѝ покрихме главите си с възглавници, за да заглушим растящата какофония, която стигаше до нас през дъските на пода и в един момент стана така оглушителна, сякаш гуляйджиите нахлуха в стаята. После часовникът сигурно е ударил десет, понеже изведнъж генераторите отвън се задавиха и бръмченето им заглъхна едновременно с музиката от приземния етаж. И уличното осветление, което струеше през прозореца ми угасна. Обгърна ме смълчана, блажена тъмнина и само шумът на далечните вълни ми напомняше къде съм.
За първи път от месеци заспах дълбоко и без кошмари. В съня си видях дядо като момче; първата му нощ тук — чужденец в чужда земя, под чужд покрив, поверил живота си в ръцете на хора, които говорят чужд език. Когато се събудих, слънчевите лъчи бликаха от прозореца и аз осъзнах, че мис Перигрин беше спасила не само живота на моя дядо, но и моя живот, и този на баща ми. Днес, с малко повече късмет, най-после щях да ѝ благодаря.
Слязох долу и намерих баща си облакътен с доволна физиономия на една от масите. Посръбваше кафе и почистваше марковите си очила. Щом седнах, Кев се появи с две чинии, препълнени с месо от неясен произход и пържени филийки.
— Нямах представа, че хлябът може да се яде пържен — подхвърлих аз, а Кев ме увери, че не знае храна, чийто вкус да не се подобри с пържене.
Обсъдихме плана за деня по време на закуска. Първо щяхме да обиколим наблюдателните пунктове на баща ми, а после да намерим сиропиталището. Опразних бързо чинията си, нетърпелив да започнем.
Напуснахме кръчмата, заситени от обилната мазнина. Вървяхме по градските улици, като отскачахме встрани при появата на всеки трактор и надвиквахме грохота на генераторите, докато улиците отстъпиха пред поляните и шумът заглъхна зад нас. Денят беше ясен и ветровит. Слънцето се криеше зад огромни облаци само за да блесне миг по-късно и да залее хълмовете с водопади от светлина. Чувствах се изпълнен с енергия и надежда. Вървяхме към каменистия плаж. Още от ферибота баща ми беше хвърлил око на група птици на това място. Не бях много наясно обаче как ще стигнем там. Островът приличаше на купа с надигнати по ръба склонове, които преливаха и стръмно се спускаха към опасните крайбрежни скали, но на едно място брегът можеше да се заобиколи и пътека извеждаше към тясната пясъчна ивица покрай водата.